— И защо няма да заподозре това?
— Защото знае през какви перипетии съм минал, за да те хвана. Защото тя смята, че аз и ти сме врагове.
— А не сме ли?
— Не и ако ми помогнеш.
— Какво ще я спре да ме застреля в момента, в който се появя пред нея?
— Първо ще иска да изпита личното удовлетворение да те погледа малко, преди да ти стори нещо. Но все пак, за всеки случай ще бъдеш облечен с бронежилетка. Грейс те е виждала само когато си бил дебел. Така че няма да забележи, че отдолу си с жилетка. Няма да заподозре нищо. Преди да те предам, ще се държа грубо с теб, ще те блъскам. Ще приспя подозренията й още повече, като направя така, че ръцете ти все едно са вързани. Обаче те няма да са и когато се доближиш до нея… Знаеш ли как да използваш този пищов, дето го криеш под сакото?
— Всяка сутрин ходя да се упражнявам в едно закрито стрелбище в Монтерей.
Кавано не си даде труда да му обяснява, че едно е да стреляш по мишени, а съвсем друго да събереш всичките си сили, за да се решиш да стреляш по човек. Както вече бе демонстрирал, Прескот нямаше такива колебания.
— Приближиш ли се достатъчно до нея, измъкваш ръцете си, вадиш пистолета и стреляш.
— Лесно е да се каже. Ами ако разполага с помощници?
— Всъщност да, има такъв. Един от нейните хора. Казва, че до такава степен й нямали доверие, че повече от един помощник не могла да измоли.
— Може да лъже.
— Ще подберем място, където да се доберем преди тях. Така можем да се подсигурим срещу изненади. Каквото и да се случи, аз съм там и ще те предпазя.
— Ти май говориш сериозно, а? — каза Прескот.
— Грейс те мрази толкова, че никога няма да спре да те търси. Никога няма да се почувстваш в безопасност. Винаги ще се заслушваш в стъпките зад себе си. Ако искаш да запазиш новата си самоличност, трябва да я спреш. Помогни ми да отърва жена си, а аз ще ти помогна да се отървеш от Грейс.
— И после? Ако успеем, ако ти си върнеш жената, няма да предприемеш нищо срещу мен, така ли?
— Точно така — кимна Кавано.
— Въпреки всичко, което направих с хората ти? Нещо много рязка промяна май долавям у теб, а? Посочи ми причина, поради която да ти вярвам.
— Посочвам ти най-добрата причина на света — каза Кавано. — Моята дума.
За първи път от началото на разговора Кавано откъсна взор от потъналия в мрак хоризонт. В светлината на блесналите фарове той погледна Прескот право в очите, прикова поглед в едва различимите черти на мъжа — очертанията на челюстта, брадичката, бръснатата глава и широките плещи.
— Давам ти думата си. Помогни ми да си върна жената — и вече никога няма да има причина да се страхуваш от мен.
— Твоята дума? — Прескот зададе въпроса така, сякаш за първи път чуваше за такова нещо.
— И любовта ми към жена ми.
— Откъде да знам дали изобщо имаш съпруга? Или дали всичко това не е някакъв номер?
— Можех да те застрелям на паркинга на фитнес клуба. Но не го направих, защото имаме нужда един от друг.
Тъмните очи на Прескот не помръдваха.
— Обаче ако и това не ти е достатъчно, би ли повярвал на Грейс? — попита го Кавано. — Телефонът в мотела, в който съм отседнал, има комутатор. Когато се обадя на Грейс и ти чуеш гласа й, когато я чуеш да говори за жена ми, тогава ще ми повярваш ли?
22.
Стиснал насочения напред пистолет под сакото, Прескот влезе след Кавано в стаята в мотела, после го накара да заключи вратата и да спусне пердетата. Кавано се движеше бавно, гледаше да не доближава ръце към хълбоците си, макар да бе оставил пистолета и големия нож в тауруса, както му бе наредил Прескот.
След като пердетата паднаха, Прескот метна сакото си на един стол и тогава се разбра, че е последвал съвета на Кавано до такава степен, че си бе купил пистолет също като неговия — „Зиг-Зауер 225“.
— Така се срещнахме и първия път — отбеляза Кавано. — Ти ме посрещна с насочен срещу мен пистолет.
Зениците на Прескот бяха пак толкова големи, колкото бяха тогава, когато се видяха за първи път в склада.
— Спомняш ли си, като говорихме за адреналина — попита Кавано.
Прескот кимна, навлажнявайки устните си с език.
— В бункера.
— Казах ти, че човек, който може да контролира адреналина, който предпочете да се бие, не може да бъде наречен храбър. Но човек като теб, който продължава да действа, въпреки че го е страх; който иска да побегне, но вместо това посреща заплахата лице в лице… Ето това е храбра постъпка.
— Не ме четкай. Искам само да се отърва от враговете си, нищо повече.
Кавано посочи бюрото.