— Избери такава позиция, при която вятърът да духа в гърбовете ни.
— А ако е невъзможно? Ако смръкна от това нещо, няма да мога да ти помогна. Ами какво би станало, ако Грейс и нейният човек реагират така, както са реагирали рейнджърите във Флорида? Вместо да побегнат, ще започнат да стрелят напосоки. Джейми може да пострада.
Прескот не отговори.
— Не — каза твърдо Кавано.
— Но…
— Остави го на седалката.
Прескот го гледаше втренчено.
— Хайде — подкани го Кавано. — Остави го там.
Прескот остави флакона на седалката.
— Само заради тази гадост аз за първи път разбрах какво е страх — каза Кавано. — А има ли неутрализатор?
Надяваше се във въпроса му да е прозвучало просто любопитство и нищо повече.
— Разбира се. В противен случай, макар и да има предпазител, оръжието може да порази и този, който го използва.
— И тази противоотрова ти отнема всичкия страх?
— Не. Само страха, причинен от хормона.
— Искам да ми я дадеш — каза Кавано.
— Не мога.
— Защо?
— Противоотровата не е у мен — отвърна Прескот. — Но дори и да можех да ти я дам, в момента това нямаше да има никакво значение.
— Какво значи това?
— Теб пак ще те е страх за жена ти. Обичаш ли някого, ти непрекъснато се страхуваш да не му се случи нещо лошо. За щастие този страх аз успях да избегна. А сега и ти ще разбереш.
— Ще разбера какво?
— Какво означава да си храбър.
2.
Двамата минаха през Кармел и продължиха на юг. След малко движението взе да оредява и останаха само тук-там по някой и друг фар в най-слабо населената област около Пойнт Лобос.
Скоро след това сред сенките на дърветата отстрани на пътя заблещукаха светлинки.
— Какво е това? — попита Кавано.
— Кармел Хайландс. Малка община, разположена на нос, вдаден в океана.
Видял отбивката към градчето, Кавано сви по нея и спря сред дърветата. После загаси фаровете.
— По-рано не можех да го направя, защото имаше движение. Някой полицай можеше да ни спре и да види лицето ти.
Той пое пластмасовата лъжица, натопи я в сместа в купата и намаза лявата част на устата на Прескот, бузата и част от голия му череп, където имитира дълбока рана. В досег с въздуха сместа започна да коагулира и постепенно заприлича на съвсем истинска кръв.
Когато Кавано отново запали фаровете, в светлината на таблото той огледа ефекта.
— Направо за спешното отделение си.
— Да, ама подушвам сиропа.
— Докато се приближиш до Грейс толкова, че да успее да го помирише, тя ще е вече мъртва.
— Трябва да съм абсолютно сигурен.
— Какво искаш да кажеш?
— Направи го наистина.
— Нямам представа какво…
— Порежи ме — каза Прескот.
— Какво?
— По главата. Там тече яко кръв. И миризмата на мед ще прикрие миризмата на сиропа.
— Господи! — успя само да възкликне Кавано.
— Хайде! — подкани го рязко Прескот и се стегна, когато Кавано вдигна ножа.
Можеше само да си представи какво му костваше на Прескот да стои мирно, докато той му прави петсантиметрова порезна рана малко над челото.
Бликна кръв.
Кавано избърса ножа в другата буза на Прескот, който вече заприлича на зомби.
— Дай си ръцете сега — подкани го Кавано.
Ръцете му трепереха, докато усукваше китките му с лентата. После, мушкайки ножа между тях, Кавано сряза вътрешната й част така, че отвън всичко изглеждаше здраво, но стигаше само известно усилие — и лентата щеше да се скъса.
— Добре ли е? — попита го Кавано.
Прескот пробва лентата на китките си и малко преди да я скъса, прекрати натиска и кимна:
— Добре е.
Кавано даде на заден и се върна на магистрала 1, продължавайки на юг. Вдясно от тях океанът проблясваше на лунната светлина като разтопено сребро. Отляво се виждаше тъмният силует на планината, осеян тук-там със светли точици. Освен тауруса на пътя нямаше друга кола.
— След следващия завой — каза напрегнато Прескот.
— Доста добре познаваш района.
— Когато започнах да свалям килограми, избягвах да срещам хора, докато външността ми не се промени достатъчно. Доста време прекарах тук, из горите.
След като взе последния завой, таурусът освети с фаровете си табелата „Исторически обект“. Кавано пое вляво по неравен черен път, който се качваше нагоре и изчезваше между дърветата.
Стигнаха до обляна от лунната светлина поляна, после отново се гмурнаха между дърветата. На няколко пъти коловозите се оказваха доста дълбоки и колата се разтърсваше, остъргвайки дъното си в земята. Над главите им клоните на дърветата скриваха окъпаното от луната ясно небе. Храстите отстрани драскаха по вратите.