Кавано кимна към конзолите със стробоскопите.
— Както ги е наредил така, проблясъците сигурно са напомняли на автоматична стрелба. Може дори да им се е сторило, че виждат пред себе си мъж с автомат. Сирените пък са послужили да ги стреснат. И крайният резултат е, че тези момчета вече не са могли да правят разлика между противника и собствените си колеги. Трябвало е само един от тях да изпадне в паника заради хормона — и пукотевицата е почнала веднага. Побъркани от страх, те са се изпозастреляли един друг.
— Професионалисти — каза Ръдърфорд.
— Също както петнайсетината рейнджъри, които изгубили самообладание и се избили един друг в блатата на Флорида… По дяволите, къде е Прескот? — попита Кавано.
Подкреплението пристигна, шарещите лъчи на фенерчетата станаха още повече, докато полицаите и агентите претърсваха непрекъснато къщата.
— Няма мазе, няма таван — каза Ръдърфорд.
— Покривът е наклонен — възрази Кавано. — Под него все пак трябва да има празно пространство.
— Двама агенти го претърсиха сантиметър по сантиметър. Два пъти.
— Когато хората тръгнаха, оня загаси лампите — каза Кавано. — И е свързал стробоскопите и сирените със сензор за движение.
— После се е изнизал през задната врата — продължи мисълта му Ръдърфорд. — Проверете съседните къщи. Изпратете патрули по пътищата и магистралите. Ако върви пеш, няма да стигне много далеч.
— Е точно в това е проблемът.
— Какъв проблем?
— В гаража няма коли. Може би някъде наоколо си е скрил кола.
За първи път в живота си Кавано чу Ръдърфорд да псува.
Уоки-токито му изпука. Един глас, в който Кавано позна радиста от фургона, попита:
— Оня телохранител с теб ли е?
— Застанал е до мен.
— Кажи му, че току-що се обадиха от болницата.
9.
Кавано седеше в ъгъла на ярко осветената стая в интензивното отделение. Срещу него Джейми лежеше в безсъзнание, с бледно лице, с набучени по нея ЕКГ електроди, с болничен халат и покрита с чаршаф, със система в ръката и респиратор в гърлото. Зад нея святкаха и бипкаха монитори за пулса, кръвното и сърцето.
Един от хирурзите, строен латиноамериканец, надвесен над нея, се обърна към него.
— Тя е много силна жена.
— Да — кимна Кавано.
— Ще узная повече след дванайсет часа, но отсега мога да кажа, че жизнеността й е насърчаваща. Имаме причина да сме оптимистично настроени.
Без да сваля поглед от Джейми, Кавано кимна отново.
— Трябва да ви благодари — продължи хирургът. — Щяла е сигурно да умре, преди да стигне до болницата, ако не сте й били залепили раната с изолирбанд.
— Не — отвърна Кавано. — Няма за какво да ми благодари.
Докторът го изгледа озадачено.
— Ако я бях послушал — продължи Кавано, — нямаше изобщо да я ранят.
Мониторът за сърцето бипна.
— Може ли да остана тук? — попита Кавано.
— Обикновено не позволяваме…
Кавано вдигна поглед към него.
— Да — отвърна хирургът.
— Лампите — каза Кавано, присвивайки очи срещу режещата светлина. — Може ли да й сложите нещо на очите.
— Веднага щом приключим, ще загасим осветлението.
— Говоря за сега.
— Ще пратя една сестра за кърпа.
— Благодаря.
Трийсет секунди по-късно Кавано остана сам с нея.
Респираторът съскаше, шипеше и пулсираше с всяко повдигане на гърдите.
— Съжалявам — каза й Кавано.
Мускулите го боляха. Очите му бяха като натъркани с пясък. Затваряйки клепачи, за да се скрие от ослепителната светлина, той се облегна назад в пластмасовия стол и потъна в дълбок сън, който не успяха да нарушат дори сестрите, дошли да й сменят системата.
10.
Някъде около два следобед Кавано караше взетата назаем необозначена полицейска кола по шосе 1 и спря встрани от пътя — точно преди отбивката за Кармел Хайландс, която би го отвела право в къщата на Прескот. Излезе от колата и придържайки се близо до дърветата, закрачи към отбивката. Денят бе прекрасен, с ясно и чисто небе, но Кавано обръщаше внимание само на високите клони на дърветата в самото начало на отбивката. Приближаваше се бавно до тях, извил глава на една страна, и дори сваляше слънчевите си очила, за да ги огледа по-обстойно.
Когато не видя онова, което търсеше, той вдигна бинокъла и с негова помощ продължи огледа на клоните. Стараейки се да не се показва по средата на пътя, той обърна особено внимание на мястото, където клоните се хващаха за ствола. След около десет минути един висок монтерейски бор — вляво, на около дванайсетина метра от началото на отбивката — се превърна в единствен обект на вниманието му. Той фокусира бинокъла в една празнина между клоните и кимна.