— Електричество се осигурява от слънчеви панели и батерии — добави Чад. — Ако изникне нужда, има и резервен агрегат.
— Питейната вода е от извор под бункера, така че никой не може да го отрови — намеси се и Трейси. — А слънчевата светлина идва отгоре през вентилационни отвори и се отразява от система огледала, така че все едно във всяка стая има прозорци. Това е едно от най-ефективните в енергийно отношение място, което човек може да си представи.
— Но щом заключването на входа става по електронен път, ако токът спре, попадаме в капан — каза Прескот.
— Вратата може да се отваря и ръчно. Освен това има и втори изход. — Дънкан посочи желязната врата в другия край на коридора. — На нея има брава и лост за резе. Обаче отвън няма нищо. Нито дръжка, нито ключалка — нищо, в което да пъхнеш шперц и да го отвориш.
Прескот задиша малко по-спокойно.
— Има ли гладни? — потърка ръце Чад.
— Зависи — отговори Трейси. — От това кой готви. Ти ли?
— Че кой друг?
— В такъв случай умирам от глад.
Чад имаше репутация на ненадминат готвач.
— Господин Прескот, да не сте вегетарианец? Някакви алергии към храни?
— Ям всичко.
Кавано безмълвно се съгласи, спомняйки си за богатите на въглехидрати хранителни продукти в склада.
— Бьоф Строганоф тогава.
— Само че този път внимавай със сметаната.
— Хей, ако седнеш сега да правиш забележки на един гений в действие…
— Следя си за фигурата.
— Аз също си я следя.
— Чувате ли го как ми говори?
— Докато те се оправят — обърна се Дънкан към Прескот, — защо не отидете да се настаните. Ако сте пристрастен към тютюна, имаме стая с най-различни пушачески атрибути.
— Не. — Прескот чак потръпна при мисълта за тютюн.
— В такъв случай вашата стая, за непушачи, е третата вляво по този коридор. Предполагам, че един горещ душ и някоя и друга дрешка по мярка ще ви дойдат добре. Има бар. Сателитна телевизия. Сауна. Доста неща сте преживели. Може би ще се отпуснете достатъчно, за да успеете да дремнете.
5.
— Какво мислиш за него? — попита Дънкан, след като двамата с Кавано видяха как Прескот влиза в стаята си.
Чад и Трейси се заеха със задълженията си, а те двамата прекосиха всекидневната и се озоваха пред врата вдясно от камината, която водеше към офис.
— Няма кой знае какво личностно присъствие, но е идеалният клиент — отвърна Кавано. — Прави точно това, което му кажа. С наднормено тегло е и не е във форма, но го преглъща и прави каквото е необходимо. Вярно, малко остана да си изхвърли обяда от страх, но ми се довери и нито веднъж не се паникьоса до степен да загуби самообладание. Като се има предвид какво преживя, той дори ме впечатли до известна степен.
— Нещо друго?
— Умен е.
— Разбира се. Той е биохимик.
— Обича да учи нови неща. Задава много въпроси.
— Уговорката ми с него стана по телефона и плати по електронен път — каза Дънкан. — Подчерта, че не иска да се вижда с мен лично.
— Сега вече знаем защо. — Кавано се поспря пред вратата на офиса да пропусне Дънкан.
— Защо не пожела да ми каже по телефона какъв му е проблемът? — Дънкан настани спретнатото си и стройно тяло на въртящия се стол с висока облегалка зад бюрото.
— Може би не е знаел дали може да ни има доверие — предположи Кавано. — Искал е да изчака, докато се срещне с някого от нас лице в лице.
Дънкан помисли малко.
— Обаче ни се довери да ни каже къде се крие. Тук нещо не се връзва.
— Не е задължително да се връзва — поклати глава Кавано. — Тъй като той не може да дойде при нас, няма друг избор, освен да позволи на някого от нас да иде при него. При това в склада той бе наредил камери навсякъде, за да може първо да ме види. Ако нещо му се е сторело подозрително, трябва само да прекъсне комуникацията и пак нямаше да разберем къде точно е.
— Мислиш ли, че разбира напълно какво означава това да изчезне? Готов ли е да приеме последиците от това?
— Доста мотивиран е — замислено отвърна Кавано. — Както един от нападателите му ми каза, те няма да се спрат… Освен това аз също се превърнах в нещо като белязана жертва.
— О?
— Оня, дето ми се обади по телефона, почти го превърна в нещо лично между мен и него.
Дънкан отново се замисли за момент, после вдигна телефона.
— Ще се обадя на моите хора от Агенцията за борба с наркотиците и ще се опитам да посъбера още информация за Прескот.
— Тъй и тъй ще се обаждаш…
— Да?
— Там, в склада, някои от бездомниците ни помогнаха да се измъкнем. Обещах утре да им докарам един камион хранителни продукти и дрехи. Може би и малко спални чували.