Кавано забута Дънкан пред себе си, тласкайки го към коридора пред командната зала. В същото време от отдушника блъвнаха пламъци и заблизаха тавана.
Достигнал коридора, Кавано усети жегата между плешките си.
Пламъци и пушек започнаха да бълват и през друг вентилационен отдушник.
Превит одве, Дънкан кашляше.
— Пожарът сигурно е успял да се вмъкне в системата, преди да я затворя.
— Не! Погледни най-горния монитор вляво!
Въпреки пушека и пламъците от тавана, двамата успяха да видят едва доловимото изображение по екраните. Най-горният ляв монитор показваше пръстта върху бункера. Пожарът още не бе стигнал до храсталаците там — и въпреки това от вентилационната шахта бълваше дим.
— Как, по дяволите, е дошло това авиационно гориво във вентилационната шахта?! — изуми се Кавано.
От тавана продължаваше да се стеле дим.
— Няма да можем да излезем отпред!
Кашляйки мъчително, Дънкан посочи към потъналите в пушек монитори.
Един монитор вдясно показваше картина от камера, инсталирана в коридора, водещ към изхода, и насочена навън към гората. Там в момента нямаше нищо друго освен пламъци.
Обаче екранът до него показваше задния изход, където дърветата и храсталакът бяха недокоснати — пожарът още не бе стигнал дотам.
Приведен, Кавано прекоси изпълнената с пушек кухня и премина във всекидневната. Оттам двамата с Дънкан продължиха по коридора и хукнаха към другия му край, където бе резервният изход.
Дънкан завъртя резето на бравата и отвори вратата. С насочено напред оръжие, Кавано се спусна заедно с Дънкан по бетонната пътека навън, вдъхвайки с наслада чистия въздух. Внезапно вятърът се обърна, около тях полетяха пламтящи вейки и нощта грейна от приближаващите се отдясно пламъци. Изведнъж Дънкан се блъсна гърбом в Кавано, двамата паднаха и въздухът се изпълни с трясъка на автоматична стрелба. Проблясваха цеви, куршуми като луди пищяха наоколо, рикоширайки от бетона и околните камъни. Дънкан извика.
Със същата внезапност стрелбата спря. Сред носещата се отвсякъде миризма на кордит, притиснат от тежестта на Дънкан, Кавано изстена от болка в лявото рамо. Откъм дърветата долетя някакво метално стържене, като че ли някой се опитваше да извади заседнала в цевта гилза. Приближаващият огън разтваряше сенките. И невярващ на очите си, Кавано видя Прескот приклекнал сред храсталаците. Хвърляйки подивял поглед към пожара, той стискаше в ръце пушка, вероятно тази на Роберто, и трескаво се мъчеше да издърпа дръжката на затвора.
— Дънкан! — едва успя Кавано да каже.
Никакъв отговор.
Със засилваща се в лявото рамо болка, Кавано се измъкна изпод Дънкан. Удари го противната миризма на кръв.
— Дънкан, хайде!
Отчаяно се надяваше да не е ранен сериозно. Но когато видя размазаното му лице, където бяха попаднали най-малко пет-шест куршума с усилен заряд, усети как надеждата му се стапя.
— Дънкан!
Принуден да остави оръжието си, Кавано задърпа приятеля си обратно към бункера. Мъчеше се да влезе отново вътре, преди Прескот да е извадил заседналата гилза. Колкото по-близо идваше до вратата зад гърба си, толкова по-силна ставаше жегата в гърба му.
Щракането на метала изведнъж спря.
— Не!
С последно отчаяно усилие Кавано издърпа Дънкан през вратата. Над главата му се посипа мазилка, откъртена от поредния яростен откос. Някои от куршумите се удряха в тавана, но други се сплескваха отвън около вратата. Кавано затръшна вратата точно преди Прескот да коригира стремежа на цевта да се вдига нагоре — така го бе научил самият той. Вратата зазвънтя от попаденията отвън.
— Дънкан!
В лявото рамо го пронизваше ужасна болка. Кашляйки от дима и жегата, той съсредоточи усилията си върху Дънкан, мъчейки се да долови пулс, но бе явно, че няма да го намери.
— Дънкан!
11.
Яростта и мъката се бореха в него. Твърде зает с гнева си, за да се страхува за своя живот, желаейки в момента да заблъска лицето на Прескот, докато го превърне като това на Дънкан, Кавано изпълзя навътре. След като хвърли един последен поглед на приятеля си, той се изправи и приведен, изтича във всекидневната. Не можеше да се измъкне отзад. Бетонната пътека се бе превърнала в стрелбище. Докато Прескот внимава да стреля надолу, нямам никакъв шанс, помисли си той. Единствената причина да остане жив бе, че Дънкан беше пред него и бе поел почти цялата сила на откоса.
Притичвайки през всекидневната, Кавано с усилие се сдържаше да не се задави от пушека. Горната част на лявото му рамо — там, където жилетката не стигаше — бе ударена от куршум. Докато тичаше приведен през кухнята, той вдигна ръка към рамото и между ключицата и шията напипа разкъсаното от куршума място. От него течеше кръв.