Потискайки кашлицата си от пушека, пълзящ навсякъде наоколо, Кавано се приготви да стреля, ако човекът слезеше в дерето. После димът стана толкова гъст, че Кавано спря да диша. Но мъжът отгоре сигурно също бе сдържал дъха си. Димът скоро щеше да го накара да тръгне. Въпросът бе дали Кавано щеше да издържи дотогава. По време на интензивните тренировки в Делта Форс той веднъж бе спрял да диша за четири минути в камера, изпълнена със сълзотворен газ, но това бе преди доста години и колкото и да искаше сега, се съмняваше дали може да издържи толкова. Освен това нямаше представа дали човекът отгоре не беше с противогаз. Виждайки пламъците да се приближават още повече — кажи-речи, вече с цвърчаща кожа, — Кавано си даде сметка, че в следващите няколко секунди, ако човекът отгоре не се размърда, щеше да се наложи да се изтърколи от скривалището си и да стреля, след което да изтича по-далеч от тези пламъци, където да може спокойно да вдъхне глътка чист въздух.
Ами после? Другите от ударната група дали нямаше да чуят изстрелите и да се втурнат насам? Но дори и да не чуеха, по някое време човекът трябваше да докладва обстановката по радиостанцията. И след като не го направи в уреченото време, другите щяха да заподозрат нещо и щяха да тръгнат насам.
А също и хеликоптерите. Сдържайки дъха си вече толкова дълго, че пред очите му заплуваха кръгове, му се стори, че хеликоптерите се насочват насам — толкова нарасна шумът им изведнъж. Спускаха се направо над върховете на дърветата.
Човекът над него каза нещо, което Кавано не можа да чуе. Явно говореше по радиостанцията и тонът му бе напрегнат. В следващия момент Кавано чу и усети още стъпки да разтърсват земята, но те се отдалечаваха. По него отново се посипа пръст. Шумът от хеликоптерите стана още по-силен.
Кавано повече не можеше да сдържа дъха си. С разширяващи се пред очите му разноцветни кръгове, той изхвръкна изпод козирката. Отчаяно мъчейки се да избяга от гъстия дим, той с олюляване мина покрай един голям камък, после покрай още един, стигна до чистия въздух и напълни дробовете си. Очакваше да е нажежен, но този път глътката въздух бе най-хладната, която си бе поемал, откакто излезе от бункера. Зрението му се върна достатъчно, за да види оранжевото огнено цвете, избухнало сред дима, от който току-що бе излязъл. Но вниманието му бе привлечено не от това, а от склоновете на дерето, и насочил оръжието натам, той се приготви да стреля по всяка мярнала се, облечена в черно фигура.
Такива обаче нямаше. Отдясно близкото чаткане на двигателите на хеликоптерите го накара да надникне предпазливо иззад ръба на склона. Пожарът осветяваше машините на около стотина метра от него, увиснали над дърветата. Облечените в черно мъже като че ли по някакъв вълшебен начин се издигаха във въздуха и изчезваха в кабините — явно ги издърпваха мощни лебедки. Това бе една от най-гладко проведените операции по изтегляне, която Кавано бе виждал. Сякаш за нула време всеки хеликоптер дръпна по петима мъже и дори преди вратите да се затворят, хеликоптерите се завъртяха, минаха стремително покрай пожара и се насочиха на запад към още по-гъсто залесените райони на планините. Бавно се стопиха в тъмнината и шумът от витлата им постепенно заглъхна. След тях остана само ревът на пожара, от който Кавано вече можеше да бяга колкото надалеч си иска.
Олюлявайки се напред и стигайки до по-чист въздух, той чу експлозиите, разнесли се откъм бункера. Явно пожарът бе стигнал до арсенала и до боеприпасите в него. Кавано продължаваше напред през камънак, през паднали дървета, през гъст храсталак и ниско сведени иглолистни клони. Загубата на кръв го бе изтощила дотолкова, че му се искаше да седне и да почине, но трябваше да продължи, трябваше да събере всичката си самодисциплина, за да увеличи дистанцията между себе си и пожара. Скоро се намеси друг звук. Някъде отдалече се разнесе тънък вой, който постепенно се усилваше и явно се приближаваше. Сирена. Не, каза си той. Няколко сирени. Без съмнение щатската полиция и пожарникарите. По тесния асфалтиран път, който минаваше през най-близкия град на дванайсет километра оттук, те сигурно щяха да се понесат по едва забележимия между дърветата черен път, водещ към бункера, за който нямаха представа, че е там, но който щяха сега веднага да намерят заради пожара.
Мисълта да се довлече до този черен път и да изчака фаровете на приближаващите пожарни и линейки беше адски изкусителна. Да си почине. Да му обработят раните. Да се нагълта с вода. Бе толкова жаден и езикът му бе толкова сух, сякаш се бе подул. Не бе извършил нищо противозаконно. Нямаше никаква причина да не отиде при полицията и да потърси помощ.