Но си представи въпросите, които щяха да му бъдат зададени. Щяха да го задържат с оглед на сигурността му, което според Кавано означаваше липса на каквато и да било сигурност. Първо щяха да го пазят в болницата, после в участъка или на някое друго безопасно според техните представи място, което изобщо нямаше да бъде безопасно. Вероятно щяха да го заподозрат, че е част от устроеното там клане, и доказването на невинността му щеше да отнеме повече време, което означаваше, че щяха да се забавят доста преди да го пуснат, а това значеше и по-голям риск. Целта на Прескот бе да избие цялата група. Кучият му син мръсен! Докато Кавано не получеше възможност да изясни ситуацията и да подреди мислите си — кои бяха тези хора в хеликоптерите, военни ли, както подозираше, какво общо имаха с Прескот, — най-умното нещо, което той можеше да направи, бе да накара Прескот и ония от хеликоптерите да си помислят, че всички от охранителната група са мъртви, включително и той. В противен случай, ако случайно научеха, че е още жив, щяха да му устроят пак една гонка, макар че Кавано не можеше да си представи защо им е трябвало да избиват цялата група. Дънкан, Чад, Трейси, Роберто. Искаше му се да се разкрещи от мъка по изгубените приятели. Главата му се пръскаше от въпроси, на които не можеше да намери отговор. Единственото нещо, което със сигурност знаеше, бе, че докато не разбере за какво става въпрос, трябваше да ги накара да си мислят, че е мъртъв.
Аз съм труп, каза си той. Ходещ труп.
Е, не точно ходещ. Залитащ. Трябваше да извика на помощ цялата си самодисциплина, за да си наложи да слага единия крак пред другия, да пренася тежестта от единия на другия и да се придвижва с мъка напред. Залепената с изолирбанд рана на рамото продължаваше да го боли. Кожата по ръцете, лицето и скалпа му смъдеше от непосредствената близост с пламъците. Въпреки това, събрал всички остатъци от топящите му се сили, той се стараеше да върви напред по-изправено и с по-твърда стъпка.
Представи си, че си сред природата на къмпинг, опита се да се поразведри той с шега. Или по-добре — и това вече не беше шега, — че това ти е първият ден в Делта Форс. Припомняйки си забутания комплекс на Делта Форс във Форт Браг, Кавано бе обхванат от мощен пристъп на носталгия. „Направи така, че инструкторите ти да се гордеят с теб“ — и мисълта му даде сили да закрачи по-твърдо.
Сирените се приближаваха откъм дясната му страна. Гледайки да поддържа нужната дистанция спрямо тях и използвайки ги като ориентир за посоката си, Кавано продължи да си пробива път през тъмната гора. Ще ми трябва помощ, мина му през ума. Приличам на изпаднал германец. Ако се покажа някъде, първият, който ме види, ще се разпищи и ще извика полиция. Кой ще ми помогне?
Той си помисли за мъжа, който в началото го бе посрещнал под козирката на мотела. Еди, вечно с дъвка в устата, любител на игрословиците: „Тия железа скоро ще бъдат само железни парчета в някой канал“, онзи Еди, който бе откарал черната кола. Страхувайки се от монтиран предавател за местоположението, намерението му бе да я захвърли някъде далеч от летището. Кавано бе работил с него няколко пъти. Веднага щом научеше какво е станало, той щеше да зареже всичко и щеше да му помогне по най-бързия начин.
Но нещо в този план не му харесваше. Представи си, че Прескот и/или хората от хеликоптерите имат информатор в Протектив Сървисис! Представи си, че знаят за Еди. За да са сигурни, че са избили целия екип, те ще държат Еди под наблюдение. Обаждане по телефон от място, близо до бункера, щеше твърдо да означава, че не всички са мъртви.
Не бива да поемам този риск, помисли си Кавано. Трябва да съм невидим.
Тогава кого, за бога, да помоля за помощ?
Както и да го въртеше и пресмяташе, винаги получаваше един и същ отговор: единствения човек на света, с когото не искаше да влиза във връзка, и в същото време единствения, с когото можеше това да стане.
ЧАСТ ТРЕТА
Установяване естеството на заплахата
1.
— Хотел „Уоруик“. — Гласът на администратора прозвуча сънливо.
— Стая петстотин и четири, моля.
Свит зад едно дърво на около половин километър от града, към чиито светлини бе вървял близо четири часа и след това бе подминал, Кавано притискаше мобилния телефон до ухото си и се стараеше да говори тихо. Бе изчакал да стигне дотук, преди да се обади, защото съществуваше вероятност районът около пожара да се прослушва от скенер (произвеждания за военните модел можеше да върши това от километри разстояние), за да разберат дали все пак няма оцелели. Обаче близо до някой град, дори и в този час, не би изглеждало съмнително. Нещо повече — в този момент спасителните екипи сигурно разговаряха много по мобилните си телефони, което означаваше, че скенерът би могъл да изолира даден разговор само ако в него фигурират ключови думи, като например мъртъв, нападение, Глоубъл Протектив Сървисис или пък името на Кавано. Щеше да внимава какво говори.