— Малко по-високо, сър. Едва ви чувам.
— Стая петстотин и четири.
— Много късно е, сър. Абсолютно сигурен ли сте, че искате да обезпокоя…
— Жена ми очаква да се обадя.
Администраторът уморено въздъхна.
— Ще ви свържа.
Притиснал телефона към ухото си, Кавано се заслуша в звъненето от другия край.
— Ъ-ъ… да? — Гласът на Джейми бе сънлив.
— Аз съм. — Кавано се шмугна по-навътре между дърветата. Чувстваше хладината на телефона в ръката си.
— Ало? Не мога…
— Аз съм. — Това бе парола, означаваща, че Джейми може да вярва на всяка негова дума, че никой не го принуждава с пистолет на челото да й се обажда. Бе я научил никога да не употребява имена по телефона и се надяваше да е запомнила урока добре.
— Аз също. — Това бе отговор на паролата. — Защо си… Колко е часът?
Това, че бе усвоила уроците, го накара да се поотпусне.
— Късно е.
— Боже мой, почти четири е!
Той си представи как Джейми, отмятайки тъмната си коса, се взира в часовника до леглото. Искаше му се веднага да и каже от какво има нужда, но разговорът трябваше да прозвучи нормално, в случай че някой подслушва.
— Да, знам, обаче полетът ти е рано и исках да те хвана, преди да уредиш сметката и да тръгнеш за летището. Не мога да заспя като хората, докато не изгладим ония разногласия.
— Разногласия?
Кавано си я представи как свива учудено вежди.
— В събота следобед в бара на хотела. Съжалявам, че се ядоса, когато реших да се върна на работа. Права си. Трябва да прекарваме повече време заедно. — Веждите й се свиват още, Кавано бе сигурен в това. — Помниш ли, като каза, че имаш повече пари от мен и че искаш да се грижиш за мен? Какво ще кажеш да похарчиш малко от тези пари и да се погрижиш за мен сега?
Джейми помълча малко, опитвайки се да съобрази накъде върви разговорът.
— С удоволствие.
— Идеално. Уреди си сметката в хотела тази сутрин, както бе планирала. Но вместо да пътуваш за вкъщи със самолет, защо не го направиш с кола? И то с мен. Ще се возим, ще се радваме на пейзажа, ще си починем.
— Звучи супер. — Джейми продължаваше да крие недоумението си. — Откъде да взема кола? Да взема под наем?
— Иди в Уест Сайд и купи. И без това е време да си вземем нова. Старата не ми харесваше как се държи на пътя.
— И на мен. Време е да я сменим. Каква да купя?
— Един „Форд Таурус“ ще ни свърши работа. Не искам нищо бляскаво. Какво ще кажеш за тъмносиня или тъмнозелена?
— Любимите ми цветове.
Гласът на Джейми звучеше все още малко пресипнало от съня и на Кавано му се прииска да е до нея в този момент.
— Вземи от оня модел, с вдигнати задници.
Кавано знаеше, че този модел има двигател двеста коня. Петдесет коня повече, отколкото у базовото изпълнение. С тях едва ли можеха да спечелят някое Гран При, за разлика от сериозните състезателни двигатели, които Глоубъл Протектив Сървисис слагаше на таурусите си. Обаче определено даваха допълнително мощност, като при това се сливаха с милионите тауруси на пътя, а анонимността за него бе по-важна от мощността.
— И тъй като ще се наложи да пътуваме известно време, ще ми трябват и дрешки — продължи той. Куфарът му бе в багажника на тауруса, който бе хвръкнал във въздуха. — Панталони, спортно сако, обувки. Дънки, пуловер, две-три тениски. Помниш мерките ми?
— Как бих могла да ги забравя?
— Никакви луксове.
— Пази боже! Нещо друго?
— Бельо.
— Умирам, като почнеш да ми говориш за бельо.
— Чорапи. Четка за зъби. Нещо за бръснене. Походна аптечка. Човек никога не знае какво може да му се случи на пътя.
— Трябва да се внимава.
— И още как — отвърна Кавано. — Донеси някой и друг сандвич. И вода. Много вода.
Джейми помълча малко, осмисляйки значението на чутото.
— Иска малко време.
— Дойде ми наум. Затова трябва да започнеш по-отрано.
— Къде ще се видим?
— Още не съм сигурен. Ще ти се обадя по обед.
— Нямам търпение да те видя.
— Аз също. Извинявай, че те събудих.
— Хей, можеш да ме будиш когато си искаш. Особено пък ако си до мен.
2.
Кавано натисна бутона за прекъсване на връзката. После изключи телефона, за да пести батерията, но също така и да не му иззвъни точно когато не трябва. След това го пусна в джоба на сакото си и предпазливо се огледа, ослушвайки се към звуците на возилата от спасителните екипи в града, край който току-що бе минал. Пожарът бе достатъчно близо, за да накара полицията да започне евакуация на жителите. Едва можеше да прекоси пътя и да продължи по-нататък в гората, защото колите на спасителните екипи и полицията непрекъснато прорязваха нощта с фаровете си и от някоя от тях можеше да го видят. Бе забелязал пристигналите автобуси с хора с лопати и моторни резачки и този екип като нищо бе готов да използва пътя като ограничител на пожара. Големи камиони пък бяха докарали булдозери.