Часовниците също даваха на Кавано важна информация. Много от хората от тази среда, обучени през 70-те или 80-те, носеха на китките си ролекси за гмуркачи или за пилоти. Причините за това са две. Първата е издръжливостта на тези часовници при екстремни ситуации — задължително изискване на всеки специалист. Второ — при спешни случаи ролексът се превръща в малко преносимо състояние, което винаги можеш да продадеш.
Не че всеки с ролекс събуждаше подозрение у Кавано. Собственикът му трябваше да бъде някъде над четиридесет години, че и по-стар, да отговаря по възраст на обучение, проведено през 70-те или 80-те. Освен това хората от тази среда с обучение от онова време проявяваха предпочитания към маратонки, дънки, тениски и якета (често кожени), когато ставаше дума за работа. Якето обикновено трябваше да е с малко по-голям размер, за да може да прикрива оръжието. За неопитното око човек, отговарящ на това описание, не би изглеждал необичайно, но такава личност би накарала Кавано сериозно да се замисли.
Колегите му, получили обучението си през 90-те и след това, имаха по-различен профил. Бяха по-млади, разбира се, и часовника, който предпочитаха, бе евтин и незабележим, но все пак способен да понесе удари — нещо от рода на гумираните часовници за гмуркачи, работещ и като хронометър, и който може да се купи от всеки приличен магазин за спортни стоки. Предпочитаха туристически обувки (здрави, дебели подметки), широки рибарски панталони с дълбоки джобове (за да скрият оръжието), торбест пуловер (за да скрият оръжието) и малка раница (за да скрият оръжието). Като се прибави към това и неособено развитото чувство за мода у по-голямата част от хората на улицата, човек, отговарящ на това описание, не би се сторил подозрителен на никого, освен на агент-протектор — какъвто бе Кавано.
Часовниците. Можеха да му разкрият толкова много неща. Веднъж му се случи да изпълнява задача в Истанбул, свързана с охрана. Налагаше се да осигури личната безопасност на един американски милиардер, който трябваше да присъства на преговори в Истанбул във връзка с предстоящо сливане, въпреки заплахите за живота му заради широко оповестяваните му в медиите финансови помощи за Израел. Преди частният му самолет да кацне на истанбулското летище, Кавано бе проверил оживената улица пред него и района в непосредствена близост. Разнообразието в облеклото на хората — традиционни арабски роби, както и безбройните варианти на европейските дрехи — правеше намирането на един общ знаменател много трудно. Обаче часовниците — Кавано го знаеше много добре — рядко лъжеха. Когато забеляза шестима мъже на около тридесетина години, облечени в различни, но еднакво обемисти якета, които сякаш нямаха нищо общо един с друг, но всички бяха обути в обувки с дебели подметки и всички носеха еднотипни гумирани спортни часовници, в главата му светна червена лампичка и му стана ясно, че трябва да намери друг начин да изведе клиента си от летището.
Това не бе нещо, което Кавано вършеше съзнателно. У него това бе рефлективен начин да гледа на света — също както легендарният специалист по сигурността — полковник Джеф Купър, съветваше всеки да поддържа такова състояние на бдителност, което полковникът наричаше „жълт светофар“. Според неговата система на оценка, бялото бе пълна липса на бдителност, оранжевото — повишена бдителност в отговор на постъпили сигнали за опасност, а червеното — вече борба за живот.
В състояние „жълт светофар“ — с една дума, оглеждайки обувки, часовници и други показатели — Кавано слезе от таксито на Кълъмбъс Съркъл и се отправи към Сентрал Парк. Беше около два следобед. Маршрутът, който той пое между дърветата, избягваше пътеките и имаше за цел да разбере дали не го следят. Излезе на Западна 17-а улица и тръгна из пресечките й, избирайки ги напосоки, като все пак гледаше да поддържа посока юг. Изкачи стъпалата от Кълъмбъс Авеню и тръгна да прекосява огромното открито пространство пред Линкълн Сентър.