Инстинктивно се приведе, като чу витловия самолет над главата си. Без съмнение малкият самолет бе към пожарникарите. Наблюдателите в него ще насочват усилията от въздуха, каза си той. И някакси не можеше да спре необоснованите си притеснения, че на самолета може да има монтирани термосензори и тогава усилията щяха да се насочат в съвсем друга посока. Понякога трябва да имаш вяра, каза си той.
Използвайки звуците като ориентир, той продължи през гората. Пет минути по-късно чу приближаващ хеликоптер и отново се сниши инстинктивно, след което си каза, че постъпва глупаво, защото ударната група едва ли би проявила неблагоразумието да се завърне в района на нападението. Този хеликоптер сигурно също е към пожарникарите, помисли си той. Вероятно ще изсипе вода или някакви химикали. Но макар логиката му да бе непробиваема, непрекъснато се чувстваше уязвим, докато се провираше между дърветата.
Полумесецът, увиснал в черното кадифе на небето, осветяваше пътя му достатъчно, за да заобикаля падналите дънери и храсталаците. Целта му бе следващия град по пътя, намиращ се на около осем километра на изток, където ориентиран в посока север-юг път се пресичаше с друг, идващ от нюйоркската магистрала. Последният продължаваше на запад към градчето, край което току-що бе минал. По този маршрут бяха минали и спасителните екипи, за да се доберат до пожара. Бе сигурен, че щатската полиция ще сложи подвижно КПП на пътя към града, към който той бе тръгнал, за да попречи на гражданите да навлязат в зоната на пожара. Джейми нямаше да може да го вземе, затова трябваше да си уговорят среща извън отцепения район.
Скоро сивата светлина на зората му позволи да увеличи скоростта. Слънцето вече грееше от два часа насам, когато забеляза сивата дървена къщичка между дърветата. Той веднага се просна на земята и предпазливо надникна иззад храстите. Видя добре поддържана зеленчукова градина, навес и малък гараж, боядисан също като къщата. Това, което обаче прикова най-силно вниманието му, бе маркучът, закачен за крана на двора. Да можех да пропълзя дотам и да глътна малко вода…
Той си представи хладината и сладостта на разливащата се по пресъхналия му език и пламнало гърло вода.
Малко остана да излезе и да се отправи като сомнамбул към водата. И добре, че не го стори, защото само пет секунди след това от къщичката излезе стройна млада жена в дънки, горнище на анцуг, големи ботуши и гумени ръкавици. Щеше да го види, да се стресне при вида на покритата в засъхнала кръв фигура и да се обади на властите.
Тя обаче вдигна тревожно глава към дима по небето, хвана маркуча и извика към къщата:
— Хей, Пит, не знам дали пожарът, за който ни предупредиха, ще дойде насам. Но ако искаш да помогнеш някак на имението си, няма да е зле да я хвърлиш тая бира, да вземеш другия маркуч и да понакиснем малко покрива.
Твърде обезводнен, за да си позволи и на това отгоре да се поти през деня, Кавано се отдръпна обратно навътре в гората. Заобиколи къщата, а също и още няколко като нея на безопасно разстояние, избягвайки града. Стигнал до ориентирания в посока север-юг път, той слезе и мина под малко мостче. Отдолу бе хладно, песъчливо и сухо. Излезе от другия край и продължи навътре в гората, но сега вече черпеше сила от убеждението, че скоро ще си почине. Кривна към ориентирания от запад на изток път, идващ от магистралата, промъкна се зад храсталаците покрай него и насочи поглед на запад, към кръстовищата, където вече със сигурност видя полицейската блокада на пътя, но тя бе отвъд кръстовищата, почти в самия град.
Идеално, каза си той.
Кавано се върна към мостчето. Когато погледна часовника си, с изумление видя, че вече е дванайсет и десет. Той извади телефона, включи го и набра номера.
Телефонът на Джейми иззвъня само веднъж и тя веднага го вдигна. Гласът й бе обезпокоен.
— Да?
— Аз съм — каза той, снишил глас.
— Аз също. Като не се обади по обед…
— Всичко е наред.
— Сигурен ли си?
— Ще стане дори още по-добре, като дойдеш да ме вземеш. — Той дочу гласове от телефона й. — Къде си?