Вмъквайки се обратно под клоните, той мушна пистолета в кобура и вдигна телефона.
— Тако Бел. — Това беше още една от паролите им.
— Добре. Готов си — каза Джейми, завършвайки паролата. — Като не отговори веднага…
— Просто бях задрямал. — Притиснал телефона към ухото си, той си погледна часовника. Наближаваше четири и половина следобед. — Къде си?
— Близо до градчето съм. Виждам кръстовищата. Ама ти не си се шегувал за пожара. Горите са потънали в дим. На пътя има и бариера.
— В града? — Кавано мислено се помоли да не са преместили блокадата по-надолу.
— Да, в града. Виждам как един полицай връща две коли пред мен.
— Можеш ли да свиеш вдясно на кръстопътя?
— Да.
— Чакам те.
Той прекъсна връзката, прибра телефона в джоба си и взе бронежилетката. След още един внимателен поглед през клоните, той изпълзя навън в гората, стигна до края на храсталака и впери поглед в пътя север-юг. Над него, както Джейми бе казала, гората бе потънала в дим. Пожарът, изглежда, бе поел на запад вместо към града. Над дима се виеше хеликоптер и хвърляше вода.
По пътя се появи ван с невключени на покрива буркани и той се сниши зад храстите, изчаквайки шума от двигателя му да заглъхне в далечината. После отново се надигна, огледа пътя и тъй като не видя нищо тревожно, се хлъзна по една тревясала канавка, която го изведе под мостчето. Вмъкнал се отдолу, той се заослушва за шум от кола, която спира.
След минута се чу точно такъв шум.
Някой отвори вратата на колата и я затвори. По асфалта се чуха стъпки, които скоро заскърцаха по чакъла на банкета — някой като че ли обикаляше колата, оглеждайки гумите.
— Къде си? — попита Джейми тихо.
Той се приближи към края на мостчето.
— Огледай пътя нагоре и надолу. Има ли хора?
— Няма жива душа.
— Влез пак в колата. Изчакай ме да се кача на задната седалка. После тръгвай.
Кавано чу стъпките на Джейми да се връщат. Сърцето му заби по-бързо. В момента, в който я чу да отваря предната врата, той излезе изпод мостчето, изпълзя по канавката точно срещу тъмния таурус, отвори вратата, хвърли вътре бронежилетката и се вмъкна след нея. Легнал на задната седалка, той затвори вратата.
Джейми бе облечена в тънко тъмно сако. Блестящата й тъмна коса се очертаваше като ореол на фона на предното стъкло. Включвайки на скорост, тя хвърли поглед назад. Зелените й очи се разшириха, като видя засъхналата кръв, раздърпаните дрехи, пръстта, саждите, опърлената му коса и изолирбанда на рамото му.
— Божичко! — успя само да промълви тя.
Но го накара да се почувства горд, когато бързо преодоля първоначалния шок, обърна се напред и настъпи газта, подкарвайки колата с нормална скорост, за да не привлича внимание.
— Лоша работа, а? — Стиснала напрегнато устни, тя не отделяше поглед от пътя.
— Изглежда по-лоша, отколкото е. — Думите се премятаха като камъни в устата му.
На пода той видя стек минерална вода, покрит с найлоново фолио. С пресъхнала уста и подут език, Кавано пъхна пръст във фолиото да го разкъса.
— Да не си… — Тя пое дълбоко дъх. — …ранен?
— Да. — Той сграбчи една бутилка и разви капачката.
— Какво по-лошо от това?
— Не е на лошо място. Драсна ме по рамото.
Без да се изправя, Кавано заизлива водата в гърлото си. Част от нея се разля навън по бузата му, после по сакото и накрая върху седалката. Езикът му попиваше водата като гъба.
Гласът на Джейми се повиши с една октава.
— На това лека рана ли му се вика? А това върху нея какво е? Изолирбанд?
— Да не излизаш от къщи без него.
— Ти си се овързал като изгоряла жица? За бога, можеш да умреш от инфекция! Водя те на доктор.
— Не — бързо каза Кавано между две глътки. — Никакви доктори.
— Но…
— Докторът е длъжен да докладва за огнестрелна рана на полицията. А не искам изобщо да я замесвам. Не искам да знаят, че съм жив.
— Протектив Сървисис нямат ли доктори?
— Имат.
— Тогава…
— И там не искам никой да знае, че съм жив.
— Какво, по дяволите, става тук?
Кавано отново започна да се налива с вода. Бе толкова зажаднял, че я усещаше как се излива вътре в него и сякаш попива като в пясък. До стека с водата имаше малка кутия от стиропор. Присвивайки очи от болката в рамото, той вдигна капака на кутията и надникна вътре.
— Сандвичи — каза Джейми. — С пастърма, картофена и зелева салата. А също и туршия.
Кавано захапа един сандвич и задъвка енергично. Обаче още след първата хапка му стана лошо. Той легна по гръб и се загледа в тавана, който сякаш играеше пред очите му.
— Сериозно ли? — попита Джейми. — Никакви доктори?