— Мислиш ли, че Прескот е толкова ловък, че да манипулира хората така?
— По дяволите, той и мен изработи. А онова, което най-много ме прави да се чувствам като глупак, е, че аз почти го харесвах. В склада той се бе уплашил до смърт, но нито веднъж не загуби самообладание. Правеше всичко, каквото му наредя. В бункера не би подпалил пожара, ако не се е чувствал абсолютно сигурно сгащен отвсякъде. Трудно ми е да си представя колко кураж му е бил необходим, за да се опита да ни убие.
— Кураж ли? — озадачено попита Джейми. — Ти говориш така, сякаш му се възхищаваш.
— Да му се възхищавам? Аз го мразя така, както не съм мразил никого в живота си.
Тежестта на изречените от Кавано думи ги накара да замълчат за момент.
— Къщата е зад ъгъла — каза той тихо.
Джейми сви по друга улица със същите големи дворове и внушителни къщи. Отнякъде се чуваше приспивният шум на малка сенокосачка.
— Онази там — посочи той. — Викторианската.
Това бе постройка на два етажа и половина, с кулички, фронтони и дълга и обширна веранда, боядисана в бяло.
— Спри малко по-нататък. — Кавано се изхлузи надолу, за да не го забележат. — Достатъчно далече, че ако Прескот е в къщата, да не види колата.
— Защо до стъпалата към верандата има и скосена пътечка — попита Джейми, докато минаваха покрай къщата.
— Карен е в инвалидна количка. Автомобилна катастрофа.
— И въпреки това решава да живее във викторианска къща на два етажа и половина?
— Всъщност къщата устройва Карен чудесно. Вътре има ремонтиран асансьор, произведен през двайсетте години на миналия век. Минава от етаж на етаж без никакви проблеми. Може да използва тоалетната и да влиза във ваната без чужда помощ. Именно това ме притесни, когато ми отговори телефонният й секретар. Обикновено отговаря тя.
— Освен ако не е излязла.
— Може. Ами ако не е?
— Обади се на полицията. Кажи им, че има опасност за живота на един от живеещите в квартала.
— Полицията има сложна техника за установяване самоличността на този, който се обажда. Проследяват обаждането и стигат до мобилния ти телефон дори и да си блокирал номера. Ако тук наистина има нещо, после ще те издирят и ще те свържат с него.
— Тогава им се обади от обществен телефон.
— Какво внимание ще обърнат пък на това? — попита Кавано. — Няма ли да решат, че някой си прави майтап? Или ще пристигнат веднага? Или пък ще изчакат, докато намерят удобна патрулка? И ако никой не им отвори, дали ще разбият вратата, само за да се уверят, че вътре всичко е наред? И ако всичко наистина е наред, няма ли да започнат да си задават въпроси за какво служи тая техника за печат и за какво са тия празни документи? Не. Карен е в опасност сега. Няма време да се опитваме да убеждаваме полицията. Трябва аз да свърша това.
— Говориш така, сякаш за теб тя е по-важна, отколкото обикновена колежка май, а?
— Тя е сестра на един човек, с когото бяхме приятели в Делта Форс.
Видът на Джейми обаче даде ясно да се разбере, че това не е достатъчна причина.
— Казваше се Бен — продължи той. — Изтече му кръвта, докато го изнасях от една акция.
Джейми го гледаше изпитателно.
— Карен му беше единственият близък човек. Обещах му да се грижа за нея.
— Тогава да се погрижим да спазиш обещанието си.
Джейми направи обратен завой в края на пресечката и спря колата с предницата към къщата. Двамата с Кавано слязоха от колата.
— Не бива да идваш с мен. — Бронежилетката му тежеше под ризата и спортното сако.
— Но…
— Ако Прескот е вътре, нещата могат много бързо да загрубеят.
— Мога да ти помогна нещо.
— Ако имах пистолет за теб… — Кавано я бе научил как да борави с оръжие. — …може би. Но не мога да ти позволя да рискуваш живота си, без да имаш с какво да се защитиш. Най-доброто нещо, което можеш да направиш, е да седнеш в колата с телефон в ръка. Ако ти се обадя и викна за помощ…
— Ще натисна газта до дупка и ще вляза в къщата. Ако трябва, даже ще кача колата на верандата.
— Чудесно. — Той й се усмихна и внимавайки за раната, лекичко я притисна към себе си.
— Само преди минутка говореше за храбри изпълнения. Не разбирам как… Не те ли е страх да влезеш вътре?
— Страх ме е за Карен. Единствено за нея мисля в момента.
9.
Залязващото слънце хвърляше дълги сенки. Концентрацията на Кавано правеше къщата на Карен да изглежда по-голяма от останалите — нямаше откъде да се промъкне вътре, без да бъде видян от съседите, които вероятно веднага щяха да звъннат на полицията. Затова можеше да мине само през входната врата, все едно че идва на гости.
Забеляза, че въпреки настъпващия здрач в къщата не свети нито една лампа. Това можеше да е лош признак или пък просто означаваше, че Карен не си е вкъщи, че някой приятел може да е минал и да я е завел някъде, на кино например. Това би обяснило също така и защо Карен не се обажда.