Но тя вероятно би оставила някои лампи светнати или пък на таймер, така че, като се върне, в къщата да не е тъмно.
Той стигна до къщата и продължи напред по тротоара, минавайки покрай грижливо окосената ливада на път за широката веранда. Бе готов веднага да потърси прикритие, ако видеше и най-малкото подозрително движение.
Качвайки се по стълбите, той се почувства уязвим, но знаейки, че никога няма да си прости, ако не спази обещанието си към убития си приятел, той си наложи да продължи. Пъхайки ръка под сакото и отпускайки я върху пистолета, той надникна през стъклото, оформящо горната третина на входната врата.
Успя да види само тъмен коридор. Натисна бравата на вратата по-скоро по навик и се изненада, когато тя се отвори. Имаше ли някакъв смисъл в това жена в инвалидна количка да оставя вратата си отключена?
Той извади пистолета и се вмъкна вътре. Раненото рамо го заболя, когато вдигна оръжието пред себе си с две ръце и го насочи последователно към потъналия в здрач коридор, към стълбището отстрани, към стаята вдясно и към тази вляво.
Внимавайки да не вдига шум, той посегна с едната ръка назад и затвори вратата. Задържа дъха си и се ослуша, но не чу нищо друго освен пълна тишина. Къщата беше празна, но това впечатление не означаваше нищо.
Откъде да започна? Отне му само секунда, за да разбере коя стая да провери най-напред. Той тръгна бавно и предпазливо по коридора, пристъпвайки с малки крачки, за да е сигурен в равновесието си, като през цялото време държеше пистолета насочен напред с две ръце. Фокусира зрението си така, че широкото улейче на мерника над ударника да обрамчва от двете страни връхчето на мушката в края на цевта. Това връхче бе направено от тритий, който излъчваше слаба зеленикава точица на фона на околния здрач. Невидима отпред, тази точица се виждаше идеално откъм Кавано и му даваше възможност, без да напряга зрението си, да е винаги на равна мушка в тъмнината.
Той подмина една врата, която остана от дясната му страна — входа към асансьора, за който бе разказал на Джейми, — стигна до края на коридора и огледа кухнята, в която имаше тухлена камина и модерна готварска печка, имитация на чугунените печки от едно време. Извръщайки се към вратата, но без да застава пред нея, той посегна отстрани и врътна топката, замирайки при скърцането, което се раздаде от това действие, и дръпна.
В къщата цареше пълна тишина.
Притиснал гръб отстрани до вратата, Кавано пое дъх — едно, две, три, — задържа дъх — едно, две, три, и издиша — едно, две, три, опитвайки се да успокои лудото биене на сърцето и дишането си.
Рязко се извъртя пред отворената врата и насочи пистолета надолу по стълбите към мазето. Сенките долу бяха по-тъмни от тези в кухнята, но в тях нищо не помръдна.
Знаейки, че Карен държи фенерче в едно чекмедже вдясно от коридора, Кавано отиде и тихо го извади. Приведе се и с лявата си ръка вдигна фенерчето над главата си, насочвайки го надолу по стълбите. Когато светнеше, ако долу имаше човек, той щеше да стреля по фенерчето, предполагайки, че това е центърът. А през това време на Кавано щеше да му се открие възможност да стреля по пламъка от дулото.
Обаче никой не стреля.
Той отново замря и се ослуша. Къщата бе абсолютно тиха.
Заслиза надолу и под тежестта му едно от стъпалата скръцна. Шумът го шибна по опънатите нерви като камшик. Поеми — едно, две, три. Задръж — едно, две, три. Издишай — едно, две, три.
Той продължи надолу.
Неочаквано единият крак на Кавано като че ли започна да отмалява. След това стомахът му се преобърна. Това е реакция на пренапрегнати мускули, готови всеки момент да влязат в действие, каза си той. Сърцето просто изпомпва повече кръв — това е всичко.
Обаче в същото време в ноздрите го удари слаба, но неприятна миризма и от нея сърцето му заби като че ли още по-бързо. Цялата ситуация му се стори позната, но не можа да си припомни откъде и не смееше да се разсейва, за да рови из паметта си. Трябваше да се съсредоточи върху това какво ще намери долу в мазето.
Слязъл до средата на стълбите и пристъпвайки с още по-голямо внимание, за да не губи равновесие, той усети, че краката му отмаляват все повече. Неприятната миризма леко се бе засилила. Ръцете му се разтрепераха и прицелването стана невъзможно.
Адреналинът е мой приятел, каза си той. Краката ми отмаляват, защото са готови всеки момент да се задействат като освободена пружина. Сърцето ми бие по-бързо, защото мускулите ми имат нужда от повече кръв. В стомаха ми пари поради химическите промени, протичащи в организма ми — гликозата и мастните киселини, които черният ми дроб произвежда, за да имам енергия на момента. Белите ми дробове пъхтят като мехове, за да имам достатъчно кислород, когато ми потрябва.