Знаеше, че това, което в момента изпитва, е така наречената реакция „бой или бяг“. Но да побегнеш означаваше паника, а той нито веднъж в живота си — особено пък в бой — не бе изпитвал порив да побегне.
Освен сега.
Какво става с мен, запита се Кавано, стигайки края на стълбите. Докато неприятната миризма караше ноздрите му да се присвиват още по-нервно, някаква част дълбоко в съзнанието му се гърчеше и му крещеше да изхвърчи нагоре по стълбите и да се измита от къщата преди…
Преди какво?
Поеми — едно, две, три. Задръж — едно, две, три. Издишай — едно, две, три.
Обаче Кавано не можеше вече да задържи ритъма. Колкото и да опитваше, дишането му се ускори до такава степен, че бе на ръба да изгуби самообладание. Главата му се замая. Лъчът на фенерчето затрепери неудържимо, но той го насочи заедно с пистолета към тъмния коридор — точно повторение на този над него. Спомни си за електрическия ключ от лявата му страна, но не смяташе да го включва, защото искаше с фенерчето да заслепи евентуалния си противник. Раната го болеше, защото в лявата си ръка, протегната на височината на рамото встрани от него, държеше фенерчето, за да не позволи на евентуалния изстрел да го удари в жизненоважен орган. Тъй като бе застанал обратно спрямо горния коридор, играещият непрекъснато лъч освети вратата на асансьора, която тук му се падаше вляво. По-нататък го чакаше друга затворена врата, а отдясно — още две.
Неприятната миризма се засилваше с всяка неохотна стъпка напред по коридора. Стомахът му се бе разбунтувал до такава степен, че се уплаши да не повърне. Краката му се огъваха. Тялото му заплашваше да се свлече на пода с опрян на стената гръб, със свити към гърдите колене и отпуснати встрани, треперещи неудържимо ръце.
Ужасен от перспективата да бъде подведен така от собствените си нерви, Кавано се наруга безмълвно. С подгизнали от пот дрехи, той се постара да си спомни всички ругатни, които едно време му бяха отправяли инструкторите, всяка команда, всеки научен с болезнено старание урок.
Мамка му, адреналинът е мой приятел!
Принуждавайки съзнанието си да мисли за Карен, за обещанието, което бе дал, той направи още една колеблива крачка по тъмния коридор. И изведнъж се сети защо неприятната миризма му е позната. Складовете. Бе я усетил — наистина в по-поносима форма — в изоставената сграда, където се бе крил Прескот. Когато я подуши, като се качваше по стълбите, водещи към скривалището на Прескот, изпита необясним страх и предчувствия, които едва не го бяха накарали да се върне в колата и да си тръгне. Но онези предчувствия бяха нищо в сравнение с ужаса, заплашващ да го погълне сега. Ако не бяха дългогодишните тренировки и силната му воля, досега къщата да бе отдавна зад гърба му.
Прескот!
Копелето е било тук!
На Кавано му замириса на още нещо. Опитвайки се да налучка източника на миризмата, той насочи треперещия лъч на фенерчето към пода пред него. Вратата малко по-нататък отляво водеше към малък склад. Точно срещу нея бе вратата на тоалетната. А тази, точно до него от дясната му страна, водеше към работния й кабинет, където си държеше цифровите фотоапарати, компютрите и специалните принтери.
Кавано насочи фенерчето именно към прага на тази врата, с изумление виждайки дима, бликащ отдолу, и слабите проблясъци през цепката. Той докосна топката, която бе леко затоплена. Някаква част от съзнанието му панически закрещя бягай! Друга част обаче изстена Карен! И го накара да бутне вратата.
Пожарът вътре почти го заслепи. Но не в него впери поглед Кавано. Обрамчена от пламъци, мятащи се бясно из цялата апаратура наоколо, поглъщащи компютри и принтери със зловещ пукот и съскане, в средата на този ад седеше Карен и го гледаше. Отпусната в инвалидната количка и приличаща на фея, червенокосата жена бе неподвижна, притиснала ръце към гърдите си, с широко отворени и немигащи очи и разкривено от ужас лице. Бузите й бяха толкова бледи, че луничките по тях приличаха на кървави точици. Беше само на четирийсет години, но разкривените черти на лицето й й придаваха вид на осемдесетгодишна.
Кавано набута фенерчето в един от джобовете на сакото и се спусна към Карен, но пламъците стигнаха до нея, преди той да успее да протегне ръце и да я измъкне. Не че би променил нещо, ако бе успял да го направи. Карен седеше в количката си, без да помръдне, без да усеща обгърналите я пламъци.