Мъртва.
Но как, запита се Кавано, отдръпвайки се от огъня. Не бе видял никакви рани по нея, никакви травми по лицето, никаква кръв, никакви черни следи по гърлото. Начинът, по който притискаше ръцете към гърдите си с все сила, може би сочеше, че е получила инфаркт.
Пламъците се засилваха. Отстъпвайки в коридора, Кавано забеляза, че най-силно те бушуваха в един ъгъл зад фотографската апаратура, в ъгъла на стената с пода, сякаш там някъде бе станало късо съединение, запалило малък огън, който по-късно е набрал сила и се е разпространил по цялата стая. Прескот сигурно бе използвал някой контакт в стената да го даде на късо, за да изглежда така, че пожарът сякаш е започнал случайно. Кавано не бе подушил дим, като влезе в къщата, защото на огъня му е трябвало малко време, за да обхване тапетите и всичко останало. Ех този Прескот, как обича да използва пожара като оръжие, мина му през ума.
С раздразнени от дима дробове, Кавано се спусна по коридора и заизкачва стълбите на бегом. Изведнъж, съвсем необяснимо и не на място, той изпита желание да спре. Страхът, който го бе обхванал преди малко, го разтърси още по-силно от преди. Сърцето му биеше бясно. Гърдите му се надигаха и спадаха с такава скорост, че дробовете му сякаш щяха да се спукат.
Бий се или бягай. Не искаше нищо друго освен да избяга далеч от пожара, но докато се колебаеше на стълбите — почти парализиран от ужас, — вдигна глава нагоре и накрая разбра защо инстинктът му го е спрял. Когато слизаше надолу, бе оставил вратата отворена.
Сега тя бе затворена.
Прескот се е забавил, за да се убеди, че пожарът ще се разпространи — Кавано бе сигурен в това, както бе абсолютно сигурен, че вратата ще бъде заключена, ако се качи догоре и се опита да я отвори. Той се закашля и усети жегата в гърба си.
Изтичай бързо горе и я разбий, мина му през ума.
Ами ако Прескот е решил да стои тук до последната минута? Ами ако още е с пушката на Роберто? Иска наистина това тук да изглежда като нещастен случай, но ако му се наложи, ще стреля, без да му мигне окото.
Кавано отстъпи назад по стълбите. Обръщайки се, видя как огънят бързо се разпространява от работния кабинет на Карен. Дръпна вратата на асансьора и с облекчение откри, че облицованата с дъбова ламперия кабинка е долу. Като човек, чиито крака са в добро състояние и който бърза, Прескот се бе качил горе по стълбите.
Кавано извади фенерчето от джоба си и с трескави движения го насочи към тавана на кабинката. Забелязал люка в тавана й, той отново изпита облекчение. За разлика от асансьорите в големите сгради, този беше съвсем скромен по размери и отворът в тавана можеше да се стигне само като протегнеш ръце.
Дано шумът от пожара да заглушава звука от отварянето на люка, каза си той. Кавано затвори вратата на асансьора под носа на пламъците и дръпна решетката. Колкото и да се стараеше да направи това безшумно, металните пръчки изскърцаха в релсичките горе и долу и той се помоли шумът от пожара да е заглушил и този звук.
В тясното пространство хрипливото и трескаво дишане на Кавано екна по-силно. Лицето му бе мокро от пот. Асансьори. Той мразеше асансьори. Никога не знаеше какво може да стане с тази техника, нито пък какво го очаква в другия край, когато вратите се отвореха.
Димът започна да се процежда изпод вратата и да изпълва кабинката. С нещо като паника — чувство, което до този момент Кавано никога не бе изпитвал, — той натисна копчето с цифрата 2 на него. Ако поради късото токът в къщата се бе изключил, ако асансьорът не…
Искаше му се да изкрещи. Но поривът заседна в гърлото му, когато асансьорът изведнъж дръпна. За разлика от високоскоростните асансьори в големите сгради, този бе направен да пълзи едва-едва. Разтреперан, той пъхна пистолета си в кобура. После вдигна ръка нагоре, остави фенерчето на тавана отвън, хвана се за ръба и се заиздига нагоре през люка.
Болката впи зъби в рамото му. Усети, че превръзката му се отлепя. Издърпвайки се нагоре, той почувства топлата течност по кожата си — раната отново се бе отворила.
Но кръвта не го интересуваше, не го интересуваше и болката. Единственото, което бе от значение в момента, бе да излезе от асансьора. Макар да се отдалечаваше от пожара, кабинката продължаваше да се пълни с дим. Топлината също чувствително се засили. С протекла отново рана, кръвта от която вече мокреше ризата му, паниката в него предизвика такъв прилив на сила, който му се струваше невъзможен. Нито веднъж в живота си, дори и при най-измъчените акции, не бе изпитвал вътрешен тласък с такава мощ. Болката му потъна някъде. Слабостта в раменете се изпари, заменена от мощен прилив на енергия, който го тласна нагоре през отвора в тавана в момента, когато подът под нозете му започна да тлее.