Кавано усещаше туптенето в слепоочията си.
— Масивна свръхдоза никотин и кофеин. Толкова години се бе помпил непрестанно, че накрая организмът му не е могъл да издържи на напрежението. Докторът трябваше да му даде успокоително и му предписа детоксикационна процедура.
— И процедурата даде ли резултат?
— Вероятно тя му спаси живота. Обаче злото вече бе сторено. Организмът му бе установил границата на стрес. И след това, ако се намираше в една стая с някого, който пуши, ако вдъхнеше дори и само малко дим от цигара, организмът му реагираше остро и той почти припадаше. Ако пийнеше макар и глътка-две от нечие чуждо кафе, макар и — забележи — безкофеиново, което всъщност не е изцяло без кофеин, сърцето му започваше да бие като чук.
Джейми сви вежди.
— Добре де, какво искаш да ми кажеш с това?
— Адреналин. — Краката на Кавано запотрепваха още по-начесто. — В момента усещам как кипи в мен. Преди да вляза в къщата на Карен, го посрещах с готовност и удоволствие. Но сега… — Устата му бе толкова пресъхнала, че едва говореше. — Това, което исках да ти кажа, да те предупредя… Това, което се случи с мен в мазето на Карен… — Не можеше да го изрече, не можеше дори да си представи, че някога ще му се наложи да го каже. — Може би вече няма да мога да го правя.
Отначало Джейми не реагира, после попита:
— Искаш ли да се върнеш в Уайоминг?
— Не. Аз… да — отвърна Кавано. — Искам да се върна в Уайоминг.
Джейми го изгледа учудено.
— Толкова съм объркан… — Думата го изненада. — …толкова ме е страх от промяната вътре в мен, че ми се иска да се върна в Джаксън Хоул и никога повече да не мръдна оттам. Но ако го направя, вече няма да съм полезен нито на теб, нито на себе си, нито на когото и да било. Как мога да се преструвам, че съм близък с някого, ако оставя Джон да умре. Нямаше да се забърка в тази каша, ако не бях аз. Ако го убият…
— Няма да го допуснем.
— Така е, за бога! Но не съм много сигурен как ще се почувстваш с някого, който показва признаци на страх.
— Искаш да кажеш признаци, че е човешко същество.
— Ще се постарая да бъда надежден, каквато си ти до този момент. — Кавано пое дълбоко дъх, опитвайки се да се съсредоточи върху това, което му предстоеше да извърши. — Някой следи ли ни?
Джейми вдигна поглед към огледалото.
— Отзад всичко изглежда нормално.
— Карай към парка, където сутринта се видяхме с Джон.
— Какво има…
— Аз му се обадих в неговия апартамент. Жена му почина миналата година. Той живее сам. Точно там са му опрели пистолета в челото, когато говорих с него. И там е логично да го държат.
13.
Двамата оставиха тауруса на паркинг и тръгнаха по сенчестата алея към другия край на парка. Там, криейки се между дърветата, те надникнаха през оживената улица към ярко осветения блок.
— Шестият етаж — каза Кавано. — Вдясно. Четвъртият апартамент откъм края.
Джейми се вгледа в указаната посока.
— Свети само един прозорец.
— Това е всекидневната. Джон обича изгледа към парка.
— Но не и тази вечер. Пердетата са дръпнати.
— Прозорецът до него отдясно… Спалнята му свети ли?
— И там пердетата са дръпнати, но светлина не се вижда. Други стаи има ли?
— Не. — На Кавано му се прииска да се върнат в колата и да се махнат оттук. — След като жена му почина, той продаде къщата и се премести тук. Каза, че искал да живее по-простичко. Превърна се в нещо като отшелник и четеше Библията, когато не гонеше лошите.
— Какво е разположението на стаите?
— От входната врата се влиза в коридор, който води до всекидневната. — Разговорът на познати теми му помогна да забрави за момент усещанията си. — Като тръгнеш по коридора, вляво има арка, водеща в малка кухня. През друга арка в отсрещния край на кухнята се излиза във всекидневната. Вляво е вратата за спалнята.
— А банята?
— Вляво от спалнята.
Вниманието на Кавано рязко нарасна, като видя, че зад завесите се размърда някаква фигура.
— Колко души мислиш има при него?
— Най-малко двама. Единият да почива, докато другият го пази.
Мисленето за триковете в занаята продължаваше да му помага да не се поддава на емоциите.
— Сигурно стои вързан на стол във всекидневната. Така спалнята е изцяло тяхна, за да могат да подремват на смени.
— Но как ще го измъкнем?
В момента, в който Джейми зададе въпроса, към сградата се приближиха мъж и жена и влязоха в ярко осветеното фоайе. През огромните стъкла на входа се виждаше охраната — мъж, седнал зад дълго бюро. Той каза нещо на двойката, вдигна телефона, каза нещо и в него, кимна и натисна някакво копче. Стъклената врата вдясно се отвори и осигури достъп на двойката към асансьорите.