Кавано вдигна пред очите му треперещата си ръка.
— Прескот ме нагости с доза от оня страхов хормон, за който Клайн говореше.
Известно време Ръдърфорд не проговори нищо. После прошепна:
— Боже господи!
— Клайн каза, че имало неутрализатор. У Прескот е. И той ми трябва. — Кавано отвори вратата и влезе във всекидневната, където Клайн обърна разтревожен поглед към него. — Да вървим.
— Не — каза Ръдърфорд.
Кавано отвори ножа, освободи Клайн от стола, върза ръцете му пред него и хвърли якето му в скута.
— Ще слезем по стълбите и ще излезем през аварийния вход. Дженифър, докарай колата и ни изчакай отзад.
— Не мога да ти позволя да направиш това — каза тихо Ръдърфорд.
— Два часа, Джон.
— Не ме карай да те спирам.
— Какво ще направиш, ще ме застреляш?
Ръдърфорд само го гледаше.
ЧАСТ ПЕТА
Ескалация на заплахата
1.
Джейми бе на волана, а Клайн бе седнал до нея отпред. Кавано бе седнал на задната седалка, скрил пистолета под вестник на скута си, и бе готов да стреля през облегалката на Клайн, ако оня само му даде повод.
На сто и шейсет километра от Вашингтон земята на Вирджиния бе потънала в зеленина, ниски хълмове начупваха хоризонта, мяркаха се малки градчета и отново започваха зелени поля и гори. От трилентовата магистрала понякога се виждаха сгушени зад каменни огради ферми, мяркаха се за миг, после оставаха назад. Човек обаче добиваше впечатление за обширни имения и мирно пасящи коне.
В четири следобед движението не бе натоварено. Докато Джейми се справяше прекрасно зад волана, Кавано се обърна към Клайн:
— Още много ли има?
— Още пет минути.
— Сигурен ли си, че ония двамата, дето ги остави тук, са си тръгнали?
— Чу ме да говоря по телефона с тях. Освен това ти даде много ясно да се разбере, че ако само ги мернеш, моментално ще ме застреляш. Уверявам те, че са си отишли. Не съм ги предупреждавал за нищо.
Джейми мина покрай една табела, на която пишеше:
— А къде е селото? Не виждам никакви къщи.
— Това не е село — отвърна Клайн.
— Какво е тогава?
— Място, където се е водила битка от гражданската война.
След табелата имаше плоча, на която бе дадена карта и историческо описание. Джейми спря до нея.
Картата представляваше барелеф и включваше обраслите с растителност хълмове наоколо. Със стрелки бяха посочени маневрите на конфедератите и юнионистите в една битка, която бе сравнила със земята по-голямата част от фермата на ирландски емигрант на име Самюел Бейли и в която бяха загинали жена му и дъщеря му. Битката свършила, когато Бейли облякъл униформата на убит юнионист, грабнал пушка и повел рота северняци през билото над фермата му, излизайки във фланг на противника. След това Бейли бил приет в армията с чин капитан и участвал в много битки, но починал от дифтерит, без да успее да се върне във фермата си и да види гробовете на жена си и дъщеря си.
— Е, това е достатъчно да ми съсипе деня — отбеляза Кавано.
— Моят вече е съсипан — каза Клайн. Ръцете му още бяха вързани на скута под якето. — На две изкачвания по пътя оттук, вляво се отбива алея.
Джейми пое нататък, качи се по първата височина и се заспуска надолу от другата й страна.
— Поеми по тази алея — каза й Кавано.
— Не, не по тая — обади се Клайн. — Казах ти след две изкачвания.
— Помня какво ми каза — отряза го Кавано, — но ще опитаме по тази.
Джейми отби. Навътре, обрамчен от гъст храсталак и дървета, влизаше черен път с дълбоки, обрасли с треволяк коловози, преграден в дъното от дървена порта, бялата боя на която бе избеляла и сега приличаше на проснат да съхне парцал. Това, което привлече вниманието на Кавано, бе, че треволякът в коловозите бе полегнал и на места натъпкан в земята, сякаш оттук съвсем скоро е минавала кола.
— Не виждам катинар — каза Джейми.
След кратък и предпазлив оглед наоколо, тя излезе от колата, откачи ръждясалата верига на портата и я отвори. После вкара колата, отново спря, пак се огледа внимателно и отиде да я затвори.
— Толкова е паянтова — каза тя, като седна отново зад волана, — че като се връщаме, можем да я разбием с колата, ако се наложи.
— Спри там, където дърветата и храстите ни скриват от пътя — посъветва я Кавано. — По-нататък ще продължим пеш.
След като предупреди Клайн да пази тишина, Кавано го накара да тръгне пръв по изровената алея, която се виеше между дърветата и храстите. Бе измъкнал пистолета си и вървеше подир Клайн на подходящо разстояние.
Разперените във всички посоки клони на дърветата пазеха сянка. След малко обаче вейките им се разредиха и стръмното нанагорнище изведнъж ги изведе на обширна поляна с трева до колене, със сковани по краищата й, разсъхнати от студовете и жегите дървени пейки, обърнати към долина, поне половин километър широка. Използваше се предимно за пасище, дървета не се виждаха никакви, което всъщност бе странно, ако пасището бе за коне, каза си Кавано, но нищо странно няма, ако дърветата са били изкоренени, за да може цялата долина да бъде под обстрел и евентуалният противник да няма къде да се скрие.