— Когато на един параноик е застрашен животът, нормално е да постъпи така — отбеляза Джейми.
— А къде е лабораторията му? — попита Кавано.
— Там отзад — посочи Клайн.
Те заобиколиха купчината изгорели греди и опушени камъни и се озоваха пред подобна почерняла и полуразрушена сграда, но тя приличаше повече на хамбар.
— Пожарът не се разпространил чак дотук — каза Клайн. — За това тук са виновни военните. Направили са го няколко дни по-късно и това беше част от начина за разчистване на уликите. И то доста ефективен.
— Лабораторията да не е под земята?
— Под хамбара. — Клайн посочи към почернелите руини, които бяха поразбутани така, че по бетонния под на хамбара се бе оформило нещо като пътека. После кимна към нещо подобно на бетонен капак. — Ето оттам се влизаше.
— Това вие ли сте го разчистили? А не ви ли е било страх, че ще ви хванат?
— Кой да ни хване? Казах ти вече, че имението тук бе изоставено. Безсмислено е да го пазят. Военните няма за какво да се притесняват.
Клайн внезапно изстена. Кавано го зяпна изумен, а Джейми изпищя, видяла кървавата струя, изригнала от челото на Клайн. До ушите им долетя пукот от далечен изстрел и в същото време Клайн рухна по очи на земята.
Случи се толкова внезапно и неочаквано, че отначало Кавано реагира чисто рефлективно. До този момент, след всичко, което се бе случило в апартамента на Ръдърфорд, успяваше да потиска нервността си. От тази експедиция очакваха да научат само някои факти, а не да участват в престрелка. Сега необичайният страх, който хормонът на Прескот бе успял да задейства у него и който се бе опитвал да потисне, отново го облада. Страхът му за Джейми обаче бе още по-голям. Мускулите му реагираха като внезапно освободена натегната пружина и той се хвърли към нея с плонж, събаряйки я върху обгорелите руини на хамбара.
Пред главите им се заби куршум, вдигайки облаче пръст и прах, но този път звукът от изстрела бе по-близък и прозвуча почти едновременно с тупкането на куршума в земята.
Втори изстрел направи дупка до краката им. Кавано усети леката вибрация в земята, предизвикана от забиването на куршума.
В големия дом обгорените греди и стени изведнъж със скърцане се раздвижиха, заразместваха се и на мястото им оставаха празнини. Западаха почернели камъни. Части от руините, внезапно придобили способността сами да се местят и да приемат своя собствена форма, като че ли изведнъж се раздвижиха. От пепелищата, от купчините безразборно изпопадали греди, с покрити със сажди лица, изплуваха облечени в черно фигури с автомати в ръце.
Един от маскираните мъже изстреля откос, който тропоса земята около Джейми. Разхвърча се пръст. Земята се разтърси. Трясъкът бе оглушителен.
После стрелбата изведнъж секна и в настъпилата тишина, нарушавана единствено от пищенето в ушите на Кавано, той успя да потисне треперенето на ръцете си и ги вдигна нагоре, в знак че се предава.
Бледа, разтреперана и тежко дишаща, Джейми последва примера му.
Двамата бавно и несигурно се изправиха на крака.
— Ако искаха да ни убият… — промърмори Кавано с пресъхнала уста, едва мърдайки внезапно натежалия си език, опитвайки се да окуражи Джейми — …досега да са го направили.
Надяваше се да го е казал убедително и гласът му да не е прозвучал кухо. В стомаха му се бе събрала огнена топка.
Излизайки бавно от руините, маскираните мъже продължаваха да държат оръжията си насочени към тях. Това са автомати МР–5, позна ги Кавано. Също като хората, които се бяха спуснали от хеликоптерите в нощта на нападението над бункера, тези мъже бяха преминали специално обучение. Един от тях отклони погледа си покрай Кавано, подсказвайки му по този начин да проследи погледа на маскирания.
От другия край на долината — там, където започваше гората — се появи малко черно петно, наподобяващо кола. Тя се приближаваше бързо насам, вдигайки облаци прах. След малко стигна до павирания път, шлейфът прах изведнъж сякаш се скъса и прахът остана да виси само назад, но и той бързо се разпръсна от едва доловимия ветрец. Въпреки писъка в ушите си, Кавано чу ръмженето на приближаващия двигател. Машината се приближи достатъчно и Кавано видя, че това е голям джип „Форд Експлорър“. Тъй като слънцето бе срещу колата, зад предното стъкло той различи фигурите на двама души — широкоплещест шофьор и висока руса жена на около трийсетина години, чието овално лице и високи скули може би щяха да бъдат привлекателни, ако очите й не бяха най-студените, които някога бе виждал.