Тази жива картина му въздейства едновременно ободряващо и ужасяващо и той не можа да определи причината за всяко от възприятията по друг начин освен да приеме, че нощта е заредена с непонятна свръхестествена сила. Всичко, върху което се спираше погледът му, придобиваше изключително значение, сякаш чувствителността му се беше увеличила стократно и дори луната изглеждаше различна.
Включи на скорост и колата започна да се отдалечава от фонтана. Младата жена пристъпи напред и сложи ръка на стъклото до лицето на Роуз Тъкър. От другата страна на стъклото Роуз сложи дланта си срещу нейната. Младата жена плачеше, на прекрасното й лице проблесваха ярки като луната сълзи и тя вървеше редом с колата, като забърза своя ход, щом автомобилът увеличи скоростта си, и държеше дланта си до ръката на Роуз през целия път до портата.
Джо се почувства почти така, сякаш преди няколко часа е застанал пред огледало на безумието и затворил очи, беше преминал през собственото си отражение в лудостта. Въпреки това не искаше да се върне към стария сив свят. Тази лудост му се струваше все по-приятна, защото му даваше единственото нещо, което искаше най-много и което можеше да намери само от тази страна на огледалото — надеждата.
Роуз Тъкър промълви:
— Може би всичко това е повече, отколкото мога да понеса, Джо. Толкова съм изморена и уплашена. Не съм съвършен човек, който да прави, каквото трябва, не мога да понеса тежест като тази.
— За мен ти си съвършена.
— Ще объркам нещата — каза тя и набра някакъв номер по клетъчния телефон. — Ужасно се страхувам, че няма да съм достатъчно силна да отворя тази врата и да изведа всички през нея.
— Покажи ми вратата, кажи ми накъде води и ще ти помогна — каза той, защото искаше тя да спре да говори с метафори и да му даде реални факти. — Защо Нина е толкова важна за всичко, което се случва? Къде е тя, Роуз?
Някой отговори на клетъчния телефон и Роуз каза:
— Аз съм. Премести Нина. Веднага!
Нина.
Роуз се заслуша за момент, след това настоя:
— Премести я веднага! След пет минути, дори по-скоро, ако можеш. Те ни откриха чрез Махалия… Въпреки всички предпазни мерки сме в опасност. Сега е въпрос на време, и то кратко време, докато те открият Нина.
Джо зави от крайбрежната тихоокеанска магистрала по страничния път към Аугора Хилс, като караше по черен път.
— Заведете я в Биг Беър — каза Роуз на човека, с когото говореше по телефона.
Биг Беър! Откакто Джо беше говорил с Мърси Ийлинг в Колорадо — възможно ли е да е било преди по-малко от девет часа — Нина беше отново на този свят, върната по чудодеен начин, но на някакво място, където не можеше да я намери. Скоро обаче тя щеше да бъде в град Биг Беър на брега на езерото Биг Беър. Това беше курорт в подножията на планината Сан Бернардино. Нейното завръщане беше по-реално за него сега, когато Нина беше в град, който той можеше да назове, по чиито улици беше вървял. Беше изпълнен с такова очакване, че искаше да извика, за да премахне напрежението. Обаче запази тишина и повтаряше наум името на града, търкаляше го, сякаш беше лъскава монета: Биг Беър.
Роуз каза по телефона:
— Ако мога… Ще бъда там след два часа. Обичам те. Тръгвай. Тръгвай сега.
Прекъсна връзката, сложи телефона на седалката между краката си, затвори очи и се облегна на вратата.
Джо разбра, че тя почти не използва лявата си ръка. Дори на слабата светлина, идваща от таблото, виждаше, че Роуз трепери неудържимо.
— Какво ти е на ръката?
— Успокой се, Джо. Много мило, че си загрижен, но започваш да ставаш досаден. Ще се почувствам по-добре веднага, щом намерим Нина.
Известно време той мълча. След това промълви:
— Кажи ми всичко. Заслужавам да го науча.
— Да, така е. Не е дълга история…, но откъде да започна?
ГЛАВА 16
Виещият вятър гонеше по шосето бурени, изсъхнали от унищожителното лятно слънце, които изглеждаха сребърносиви на фона на светлината от фаровете — любопитна и тъжна гледка — семейства от скелети, които бягат като изтощени и изтерзани бежанци.
Джо каза:
— Започни с хората, които бяха тук. Каква е тази секта?
— „Вечните“. Освен това организацията не е секта.
— Тогава какво е?
Вместо да му отговори веднага, тя се намести на седалката, като се опитваше да седне по-удобно, погледна часовника си и промърмори:
— Можеш ли да караш по-бързо?
— Не и по този път. Всъщност по-добре си сложи предпазния колан.
— Не мога, болката отляво е нетърпима. — Понамести се на седалката и продължи: — Чувал ли си името Лорън Полак?
— Геният на софтуера. Бедният Бил Гейтс.
— Така го нарича пресата понякога. Но не мисля, че думата „беден“ трябва да се свързва с някого, който е започнал от нулата и е спечелил седем милиарда долара до четирийсет и две годишната си възраст.