Незабавната му реакция беше като на криминален репортер, а не на човек, който скоро е видял фантастичното в действие.
— Няма такива таланти. Това е научна фантастика.
— Има хора, които показват изключителни резултати на различни тестове за откриване на психически способности. Гадаене на карти. Хвърляне на ези-тура. Предаване на образи по телепатичен път.
— С това се занимават в университета в Дюк.
— С това и с още неща. Когато намираме хора, които се представят особено добре на тези тестове, взимаме кръвни проби от тях. Изследваме тяхната генетична структура. Или деца, попаднали на полтъргайст.
— Полтъргайсти?
— След елиминиране на доказаните измами, в останалите случаи се оказва, че полтъргайстите в действителност не са духове. Винаги има едно или повече деца в къщите, където това се случва. Мислим, че предметите, които летят из стаята, и ектоплазмените привидения се причиняват от тези деца, от тяхното несъзнателно упражняване на способности, които те дори не знаят, че притежават.
Взимаме кръвни проби от тези деца. Създали сме банка с необикновени генетични профили, търсим общите модели между хората, които са имали всякакви паранормални преживявания.
— И открили ли сте нещо?
Тя замълча, може би, защото чакаше да премине усилването на болката, макар че лицето й изразяваше повече душевни, отколкото физически страдания. Накрая каза:
— Доста неща, да.
Ако имаше достатъчно светлина, за да види отражението си в огледалото, Джо знаеше, че ще види как пребледнява и лицето му става бяло като луната, защото изведнъж разбра за какво става въпрос в „Проект 99“.
— Ти просто не си изследвала това.
— Не.
— Ти си използвала изследванията.
— Да.
— Колко хора работят по този проект?
— Над двеста души.
— Създават чудовища — ужасено промълви той.
— Хора — каза тя. — Създават хора в лаборатория.
— Те може да приличат на хора, но някои от тях са чудовища.
Тя мълча, докато изминаха може би километър и половина. След това каза:
— Да. — И след като помълча още малко, добави: — Макар че истинските чудовища са тези от нас, които ги създават.
Институт „Куотърмас“, който е ограден с висока ограда и се охранява от въоръжени патрули, е разположен на площ от хиляда и осемстотин акра във Върджиния: тучни ливади, където пасяха елени, смълчани брезови и букови гори, където дребният дивеч не е обезпокояван от ловците, езерца с патици.
Макар че охраната изглежда минимална, нито едно животно, по-голямо от заек, не се движи през поляните, без да е наблюдавано от детектори, засичащи всяко движение, датчици, реагиращи на топлина, микрофони и камери, които непрекъснато подаваха данни на мощен компютър, който непрекъснато ги анализира. Случайните посетители веднага биват задържани, както и ловците или тийнейджърите авантюристи, които дръзват да се покатерят на оградата.
Близо до центъра на имението е сиропиталището — потискаща триетажна тухлена постройка, която прилича на болница. Тук в момента живеят четирийсет и осем деца, всяко, от които е под шест години, макар че някои изглеждат по-големи. Всички те са тук, защото не са били родени по естествен път. Нито едно не е било заченато с любов и нито едно не се е появило на този свят през утробата на жена. Като ембриони те са били отгледани в изкуствени утроби, потопени в амонячна течност, приготвена в някоя лаборатория.
Както лабораторните плъхове и маймуните, както кучетата, чиито черепи се отварят и мозъкът им е открит, докато се провеждат експериментите, свързани с централната нервна система; както животните, които спомагат за натрупването на знания, тези сирачета нямат имена. Да им се дадат имена означава да се насърчат техните наставници да се привържат към тях. Наставниците, които включват както учените, създаващи тези деца, така и всички мъже от охраната, които изпълняват ролята и на готвачи, трябва да останат морално неутрални и емоционално безпристрастни, за да могат да вършат добре своята работа. Ето защо децата са известни под буквени и цифрови кодове, които се отнасят за специфични индекси в базата-данни за генетични профили на „Проект 99“, от която се избират техните специфични способности.
На третия етаж в ъгъла на стаята седи АТХ-12-23. Тя е на четири години и е изпаднала в кататония. Седи в своето креватче в собствените си изпражнения, докато сестрата не дойде да я преоблече, и никога не се оплаква. АТХ-12-23 никога не е казала нито една дума, нито пък е издала някакъв звук. Като бебе никога не е плакала. Не може да ходи. Седи неподвижно, втренчена в пространството, и от време на време й текат лигите. Мускулите й частично са атрофирали, макар че раздвижват крайниците й три пъти в седмицата. Ако лицето й някой път се оживи от някакви чувства, тя можеше да бъде красива, но отпуснатите й неподвижни черти й придаваха каменно изражение. Видеокамерите записват всичко, случващо се в стаята, което може би изглежда като прахосване на видеолента, само дето от време на време неодушевените предмети около АТХ-12-23 стават одушевени. Разноцветни гумени балони се издигат и въртят във въздуха, удрят се от стена в стена или кръжат около главата на детето в продължение на десет-двайсет минути. Щорите се вдигат и спускат сами. Светлините гаснат и блясват ярко, плюшено мече, което тя никога не е докосвала, понякога се разхожда из стаята на късите си крачка, сякаш е на пружина.