На втория етаж в третата стая на изток от асансьора живее петгодишният KSB-22-09, който е здрав както физически, така и психически. Той е живо петгодишно момче с изключително висок коефициент на интелигентност. Ученолюбив е и в настоящия момент има образованието на деветокласник. Има много играчки, книги и видеокасети с филми и участва в сценки от пиеси с другите сирачета, защото създателите на проекта смятат за важно всички субекти с нормални умствени способности и физически умения да общуват помежду си. Понякога, когато се опитва упорито (и понякога, когато изобщо не се опитва), KSB-21-09 е в състояние да накара да изчезнат малки предмети като моливи, сачмени лагери, кламери, но засега нищо по-голямо от чаша вода. Изпраща ги навсякъде, в нещо, което нарича „пълен мрак“. Не може да ги върне обратно, нито да обясни какво означава пълен мрак, макар че не обича това място. Налага се да му дадат успокоителни, за да заспи, защото често сънува ужасяващи кошмари, в които той неудържимо изпраща себе си парче по парче в пълния мрак: първо един палец, след това пръст, след това лявото си стъпало, зъб и друг зъб, едното око внезапно изчезва от орбитата си, после ухо. Напоследък на KSB-2109 му изневерява паметта и получава пристъпи на параноя, които вероятно имат връзка с използването на успокоителните, които му дават преди лягане.
От четирийсет и осемте сирачета, които живеят в института, само седем проявяват някакви паранормални способности. Останалите четирийсет и едно обаче не се третират като неудачници. Всяко от седемте „успели“ за пръв път е разкрило своя талант на различна възраст — един на единайсет месеца, друг на пет години. Следователно остава възможността много от другите четирийсет и едно деца да се проявят в следващите години, може би чак когато настъпят физиологичните промени през пубертета. Разбира се, тези, които растат, без да покажат някакъв талант, ще трябва да бъдат премахнати от програмата, тъй като ресурсите за „Проект 99“ не са неизчерпаеми. Създателите на проекта все още не са определили точния момент за унищожение.
Макар че държеше здраво кормилото, което беше хлъзгаво от студената му пот, макар че звукът на двигателя беше познат, макар че магистралата беше солидна под колелата, Джо се почувства така, сякаш беше попаднал в друго измерение, така коварно аморфно и враждебно за разума, както сюрреалистичните пейзажи в картините на Салвадор Дали.
С нарастващ ужас той прекъсна Роуз:
— Това място, което описваш, е самият ад. Ти… ти не може да си била част от нещо като това. Не си такъв човек.
— Не съм ли?
— Не.
Гласът й ставаше все по-слаб, сякаш силата, която я крепеше, бяха тайните, които пазеше, и като ги разкриваше една по една, нейната жизненост постепенно отслабваше както с всеки отрязан кичур е отслабвала силата на Самсон. В нарастващата й слабост имаше облекчение като това, което човек получава в църквата, слабост, която тя сякаш искаше да изпита, но въпреки това беше обагрена със сивия цвят на отчаянието.
— Ако сега не съм този човек… тогава съм била част от този чудовищен проект.
— Но как? Как? Защо си искала да бъдеш въвлечена в тези варварщини?
— От гордост. Да докажа, че съм добра колкото те си мислеха. Затова приех безпрецедентното предизвикателство. Вълнение. Тръпката да участваш в програма, по-добре спонсорирана от проекта „Манхатън“. Защо хората, които изобретиха атомната бомба, са работели по нея… след като са знаели какво правят? Работих върху този проект, защото други, където й да е по света, щяха да стигнат до същия резултат… така, че трябваше да го направим, за да се спасим от тях.
— Да се спасим, като продадем душите си ли? — попита той.
— Нищо не ме оправдава — каза Роуз. — Но е истина, че никой не очакваше, че експериментът ще стигне толкова далеч, че ще приложим на практика това, което сме научили с такова… усърдие. Ние навлязохме в създаването на деца на етапи… по опасен път, който води надолу. Възнамерявахме да контролираме първия субект само през второто тримесечие на ембрионалното развитие и в края на краищата не считахме зародиша за истинско човешко същество. Така че не изглеждаше, че правим експерименти с хора. И когато изкарахме пълния период на едно от тях… имаше интригуващи аномалии в графиките на енцефалограмата, странни изменения на мозъчните импулси, които показваха неизвестна досега мозъчна дейност. Трябваше да оставим субекта жив…, за да разберем какво сме постигнали, да видим дали не сме направили гигантска стъпка в еволюционния процес.