Вече не го интересуваше кой го наблюдава, ако онези типове наистина правеха това. Чудеше се защо въобще се заинтригува от тях. Ако те бяха полицаи, то несъмнено бяха дребни риби, които го бяха сбъркали с някой друг. Не бяха част от неговия живот. Дори нямаше да ги забележи, ако момчето с опашката не му беше насочило вниманието към тях. Скоро щяха да разберат своята грешка и да намерят истинската жертва. Всъщност да вървят по дяволите.
Все повече хора се събираха около мястото на плажа, където Джо се беше установил. Мислеше да си събере нещата и да си тръгне, но не беше готов да отиде на гробищата. Случката в тоалетната бе заличила успокояващото въздействие на морския прибой и двете бири, които беше изпил, и беше отворила „крана“, от който зависеше притокът на адреналин в кръвта му.
Седна отново върху кърпата и извади от хладилната чанта не бира, а парче лед и докато го притискаше до челото си, се втренчи в морската далечина. Лекото сивозелено вълнение приличаше на хиляди превключващи се механизми, които бяха част от огромна машина, и върху него в резултат на слънчевата светлина трептяха сребристи светлинки подобно на електрически импулси по електрическа мрежа. Вълните прииждаха и се отдръпваха монотонно като бутала, които се движат напред-назад. Океанът беше една вечно работеща машина, чиято единствена цел беше да продължи собственото си съществуване. Беше обект на романтичните описания и ценен от безброй поети, но не беше способен да разбере човешките страсти, болки и обещания.
Джо вярваше, че трябва да се научи да приема студената механика на съществуването, защото тогава нямаше да има смисъл да се оплаква от тази безразлична машина. В края на краищата на един часовник не може да му се търси отговорност за това, че избързва. Тъкачният стан не може да бъде винен за това, че на него е изтъкана дреха, към която по-късно е била пришита качулката на палача. Надяваше се, че ако се примири с механичното равнодушие на вселената, с безсмислието на живота и смъртта, ще намери покой.
Такова признание беше слаба утеха, наистина, и смразяващо кръвта. Но единственото, което Джо искаше сега, беше да сложи край на страданията, да прекарва нощите без кошмари и да престане да се тревожи.
Две жени се появиха на плажа и постлаха на пясъка бяла хавлиена кърпа на около пет-шест метра от него. Едната имаше великолепна червена коса и носеше оскъдни зелени бикини, които бяха толкова изрязани, че биха накарали и стриптизьорка да се изчерви. Другата беше брюнетка, почти толкова привлекателна, колкото приятелката й.
Червенокосата беше късо подстригана. Брюнетката беше с дълга коса, за да може по-добре да прикрива устройството, което без съмнение носеше в едното си ухо.
За жени на около двайсет те се държаха прекалено хлапашки и детински, но бяха достатъчно жизнерадостни, за да привлекат вниманието към себе си дори ако не бяха така очарователни и зашеметяващи. Те лениво се намазаха с лосион против слънчево изгаряне, като се редуваха, докато мажеха гърбовете си с приспиващо удоволствие, сякаш участваха в порнофилм, предизвиквайки интереса на всеки хетеросексуален мъж на плажа.
Стратегията беше ясна. Никой не трябваше да заподозре, че го наблюдават жени-детективи, които бяха скрили толкова малко от себе си и се бяха прикрили толкова лошо. Целта беше да не се набиват в очи, в противовес на явните действия на мъжете с хавайските ризи. Тяхната стратегия щеше да бъде ефективна за разузнаване и наблюдаване на похотливи четиринайсетгодишни момчета.
С дълги, почернели от слънцето бедра, дълбоки деколтета и стегнати закръглени задници те може би трябваше да накарат Джо да се заинтересува от тях и да завърже разговор. Ако това беше тяхната задача, вече се бяха провалили. Техният чар не му въздействаше.
През последната година всяка еротична представа или мисъл притежаваше способността да го развълнува само до момента, в който го обхващаха мъчителните спомени за Мишел, нейното тяло и нейния ентусиазъм, с който тя се отдаваше на удоволствията. След това неизбежно си представяше ужасното дълго падане от небето към поляната в Колорадо, дима, огъня, а после смъртта. Желанието бързо се разтваряше в болката от загубата.
Двете жени привлякоха вниманието на Джо само дотолкова, че го ядосаха заради това, че го бяха сбъркали с някой друг. Той се колебаеше дали да не отиде при тях и да им каже, че имат грешка. След насилието в тоалетната обаче перспективата за конфронтация го разтревожи. Гневът сега го беше напуснал, но той вече не вярваше в способността си да се самоконтролира.