Разхлаби предпазния колан, наведе се към нея и взе ръката й. Усети, че пръстите й треперят.
— Тя се нуждае от теб, Джо.
— Не съм герой, Роуз.
— Трябва да я скриеш… да я скриеш надалеч…
— Роуз…
— Дай й време…, за да може силата й да се увеличи.
— Не мога да спася никого.
— Не трябваше да започвам работа с нея толкова скоро. Ще дойде ден, когато…, когато тя няма да бъде толкова уязвима. Скрий я надалеч…, за да се увеличи силата й. Тя ще разбере…, когато дойде времето.
Джо още по-силно стисна ръката й, сякаш искаше да й даде от своята сила.
Гласът й заглъхваше, когато прошепна:
— Отвори… отвори сърцето си към нея, Джо. Клепачите й потрепнаха.
— Роуз, моля те, недей.
— Всичко е наред.
— Моля те! Недей!
— Доскоро, Джо.
— Моля те, не умирай.
— Доскоро.
Той остана сам в нощта. Държеше малката й ръка сам в нощта, докато вятърът свиреше тъжна погребална песен. Дълго остана неподвижен, после я целуна по челото.
Лесно му бе да следва указанията на Роуз. Хижата се намираше високо в планината и беше сгушена между боровете и брезите. Разбитото шосе се превърна в алея, в края, на която се издигаше малка бяла къща с дървен покрив.
Зелен джип „Уейгъниър“ бе паркиран наблизо и Джо спря зад него.
На верандата имаше три въртящи се стола. Красив чернокож мъж с атлетично телосложение стоеше до перилото. Двете жълти крушки хвърляха отблясъци върху абаносовото му лице.
На най-горното стъпало стоеше русокосо момиченце на около шест години.
Изпод седалката Джо извади револвера, който беше взел от белокосия разказвач след сбиването на плажа. Слезе от колата и затъкна оръжието под колана на дънките си.
Вятърът отново нададе вой, докато той вървеше към верандата.
Малката се втренчи в колата — знаеше какво се е случило.
Чернокожият мъж избухна в ридания.
Момичето проговори за пръв път от момента, в който беше казала на Роуз, че иска да се казва Нина. Изрече една-единствена дума:
— Мамо!
Косата й имаше същия цвят като косата на Нина. Беше слабичка, но добре сложена като нея. Но очите й не бяха сиви като очите на Нина и колкото да се мъчеше да види лицето на Нина пред себе си, Джо не можеше да се накара да повярва, че тя е неговата дъщеря.
Отново бе обсебен от манията си и търсеше онова, което беше изгубено завинаги.
В този момент Джо забрави, че тя е само роден в лаборатория мутант със странни психически възможности, че притежава способността да спаси света. Мразеше както нея, така и себе си заради чувствата, които му вдъхваше, но беше безсилен да ги преодолее.
ГЛАВА 17
Горещият вятър блъскаше по прозорците, в хижата миришеше на бор, прах и пепелта в камината.
Бурният вятър люлееше електрическите проводници, които се удряха в покрива и от време на време крушките примигваха. Това напомняше на Джо за пулсиращите светлини в къщата на Делмънови и той настръхваше от ужас.
Оказа се, че високият чернокож мъж е Луис Тъкър, братът на Махалия, който се беше развел с Роуз преди осемнайсет години. Тя се беше обърнала към него в най-тежкия период от живота си. Въпреки че се беше оженил повторно и имаше деца, които обичаше, Луис не бе престанал да обича Роуз.
— Ако наистина вярваш, че тя не е мъртва, а само се е преселила в друг свят — каза студено Джо, — защо да плачем за нея?
— Плача за себе си — отвърна Луис. — Защото си е отишла и ще трябва да чакам много дни, за да я видя отново.
Момиченцето стоеше до прозореца и тъжно се взираше в колата.
— Страхувам се — продължи чернокожият. — Нина щеше да е в безопасност с нея, но сега всичко се промени. Страхувам се, че са ме проследили. Няколко пъти ми се стори, че една и съща кола се движи след нас…
— С техните уреди могат да те следят от километри, не е необходимо да те преследват.
— Тъкмо преди да дойдеш, излязох на верандата, защото ми се стори, че чувам бръмченето на хеликоптер.
— Наистина трябва час по-скоро да напуснете хижата съгласи се Джо.
Луис крачеше напред-назад и се държеше за челото, сякаш се опитваше да реши какво да правят.
— Смятах, че с Роуз ще я отведете някъде. Ако ме преследват, тя ще е в по-голяма безопасност с теб.
— Ако те преследват — каза Джо, — никой от нас не е в безопасност. Няма как да се измъкнем.
Светлините отново примигваха. Чернокожият се приближи до камината и взе газовата запалка.
Момичето се извърна от прозореца и възкликна:
— Не! Недей!
Луис Тъкър щракна запалката. Избухна в смях и запали косата и ризата си.