Една година от онзи ден.
Спомени и надгробни плочи.
Ще трябва да се пребори с всичко това.
Вълните се разбиваха в брега, отдръпваха се и отново се разбиваха. Докато търпеливо наблюдаваше прибоя, Джо Карпентър постепенно се успокояваше.
Половин час по-късно, без да е изпил още една бира, беше готов да отиде на гробищата.
Той изтърси пясъка от кърпата си. Сгъна я, нави я на руло и взе хладилната чанта.
Нежни като морския бриз, блестящи като слънчевата светлина, подвижните млади жени с оскъдните бикини се преструваха на прехласнати по глупашките шеги на двама ухажори, чиито мускули бяха напомпани със стероиди — последни издънки на плажните Казанови, които се опитваха да направят свалка.
Не беше трудно да се забележи, че интересът на красавиците към двамата ухажори беше престорен. Те не носеха слънчеви очила и докато бъбреха, смееха се и окуражаваха своите обожатели, изпод вежди хвърляха погледи към Джо.
Той се отдалечи, без да се обръща назад.
Стремеше се да запази равнодушието на океана в себе си и в сърцето си.
Въпреки всичко продължаваше да се пита защо полицията е наела тези удивително красиви жени. Познаваше няколко мъже полицаи, които бяха красиви и секси като филмови актьори, но червенокосата и приятелката й надминаваха дори критериите на Холивуд.
Когато стигна до паркинга, очакваше мъжете с хавайските ризи да бъдат наоколо и да наблюдават хондата му. Ако те я наблюдаваха, то техният пост беше добре прикрит.
Подкара колата и зави надясно по крайбрежната тихоокеанска магистрала, като погледна в страничното огледало. Никой не го следеше.
Може би бяха разбрали грешката си и фанатично се бяха впуснали да търсят този, когото трябва.
От булевард „Уилшир“ излезе на магистралата за Сан Диего на север от магистралата „Вентура“ и после зави на изток. Напусна крайбрежието, където се чувстваше освежаващият полъх на вятъра, и навлезе в ужасната горещина на долината Сан Фернандо. Под ослепителния блясък на слънцето околността изглеждаше изсушена и нагорещена като изпечени в пещ грънчарски изделия.
Гробището бе разположено на триста акра ниски хълмове, недълбоки долини и обширни поляни. Това беше градът на покойниците, Лос Анджелис на мъртвите, който беше разделен на участъци от грациозно лъкатушещи пътища. Известни актьори и обикновени продавачи са погребани тук, звезди на рокендрола и семейства на журналисти лежаха един до друг в недостижимата демокрация на смъртта.
Джо мина покрай два гроба, където се извършваха заупокойни служби: колите бяха паркирани до бордюра, няколко реда сгъваеми столове бяха наредени върху тревата, а надгробните могили бяха покрити с меки зелени брезентови покривала. И на двете места опечалените седяха прегърбени и се задушаваха в черните си дрехи и костюми както от горещината, така и от скръбта и чувството за собствената си смъртност.
Имаше няколко големи крипти и оградени с ниски стени семейни гробници, но нямаше гора от гранитни вертикални паметни плочи и надгробни камъни. Някои бяха решили да погребат останките на своите обичани близки в ниши в стените на обществения мавзолей. Други бяха предпочели „пазвите“ на земята, където гробовете бяха означени само с бронзови табелки върху плоски каменни плочици, които бяха изравнени със земята, така че да не нарушават създадения в мемориала ред.
Джо беше погребал Мишел и момичетата на малко възвишение, върху което хвърляха сянка италиански кедри и лаврови дървета. По тревата подскачаха катерички, а по здрач излизаха зайци. Той вярваше, че скъпите му същества предпочитат това пред гледката на мавзолея, където нямаше да се чува шумът на дърветата през нощите, когато повяваше бризът.
Далеч след мястото, където беше втората от двете заупокойни служби, Джо паркира колата до тротоара, загаси мотора и излезе от хондата. Застана до колата в нетърпимата горещина, докато събираше смелост.
Заизкачва се по склона, без да погледне към техните гробове. Ако ги видеше от разстояние, щеше да се обезкуражи, преди да ги е наближил, и да се върне. Дори след като беше изминала цяла година, всеки път, когато идваше на това място, се разстройваше, сякаш идваше да види не техните гробове, а обезобразените им тела в моргата. Докато се чудеше колко ли години ще минат, преди болката му да утихне, той се изкачваше по хълма с наведена глава, с впит в земята поглед, с отпуснати рамене, сякаш беше стар товарен кон, който следва добре познат маршрут, докато се прибира вкъщи.