Тъкмо когато излязоха от огнения тунел, знамена от пламъци се разгърнаха по небето над тях и короните на дърветата пред тях се възпламениха. Горящи иглички падаха на талази като светещи пчели и Джо се страхуваше, че косите им и дрехите им ще се подпалят. Тунелът сякаш се удължи, вече не се виждаше краят му.
Димът го задушаваше, тъй като вятърът раздухваше огъня.
Пътеката водеше нагоре и макар че наклонът на хълма не беше голям, Джо се задъха, дрехите му се просмукаха от пот. Задъхвайки се, вдишвайки дима и мазните сажди, но без да изпуска Нина от прегръдките си, най-сетне стигна билото.
Пистолетът под колана му болезнено се притискаше към стомаха му, докато тичаше. Ако можеше да носи Нина с една ръка, щеше да извади оръжието и да го хвърли, но се страхуваше да не я изпусне, защото силите го напускаха.
Прехвърли хребета и продължи по нанадолнището. Забеляза, че вятърът от тази страна на хълма е по-слаб. Макар че пламъците пълзяха по стръмния склон, скоростта, с която се приближаваше огънят, беше намаляла достатъчно, за да му позволи да излезе от района на пожара на място, където чистият въздух беше толкова приятен, че той изстена от удоволствие, когато го вдъхна.
Постепенно силите го напуснаха, поддържаше го само паниката. Мускулите на краката го боляха. Стори му се, че момичето тежи като олово. Но още не бяха в безопасност, затова продължи да върви, като се препъваше и се олюляваше, смъдящите му от дима очи се премрежваха от сълзи на изтощение и умора, но въпреки това той продължаваше, без да спира, докато един койот връхлетя върху него и започна свирепо да хапе гърба му. За щастие кадифеното яке го предпази от зъбите на хищника.
От удара залитна и едва не падна по лице върху пътеката, затискайки Нина под себе си. Но тежестта на звяра подейства като противовес и той остана на крака.
Тъканта се раздра и койотът отпусна хватката си.
Джо спря, остави Нина на земята, извърна се към хищника и извади пистолета, благодарен, че не го беше хвърлил.
Звярът, осветяван от оранжевите пламъци, застана срещу него. Приличаше на вълк, но беше по-дългокрак, с по-големи уши и по-удължена муцуна. Зъбеше се страховито, духът на момчето се бе свил като змия в черепа му. Кръвнишките му очи бяха блестящи и жълти.
Джо дръпна спусъка, но изстрел не последва — беше забравил да вдигне предпазителя.
Койотът се сниши и се спусна към него. Джо отчаяно отскочи назад, за да не бъде ухапан, като отчаяно се мъчеше да освободи предпазителя.
Ръмжейки, животното започна да обикаля около него, а от устата му капеше пяна. Зъбите му се впиха в прасеца на Джо.
Той извика от болка и отскочи встрани, като се опитваше да стреля, но животното го последва и отново заръфа прасеца му. На Джо му се стори, че ще припадне от нетърпимата болка, която пронизваше като електрошокове целия му крак до бедрото.
Внезапно койотът го пусна и се отдръпна, сякаш нещо го беше изплашило.
Ругаейки, Джо го заудря с револвера. Звярът само скимтеше и изплашено се оглеждаше. Джо се поколеба с пръст на спусъка. Койотът вдигна глава към бледата луна и нададе вой. След това погледна към върха на билото.
Огнената стена приближаваше с шеметна скорост. Горещият вятър изведнъж се усили и пламъците се издигнаха към тъмното небе.
Койотът се вцепени и наостри уши. Когато огънят се надигна още веднъж, хищникът профуча покрай Джо и Нина и изчезна в дълбините на каньона.
Най-накрая, победено от силата на откритото пространство, момчето беше загубило власт над животното и Джо почувства, че вече нищо застрашително не витае в гората. Пожарът отново се насочи към тях, заслепявайки ги с огнени талази.
От раната в прасеца Джо накуцваше и вече не беше в състояние да носи Нина, но тя го хвана за ръката и двамата тръгнаха към първичния мрак, който сякаш бликаше изпод земята.
Той се надяваше, че ще намерят път, който да ги спаси от огнения ад и да ги поведе към бъдещето, в което Нина щеше да бъде в безопасност.
Бяха изминали не повече от двеста метра, когато чуха оглушителен тътен. Джо се обърна, изтръпнал от страх да не би да го атакуват отново, но видя стадо сърни да галопира към тях, бягайки от пламъците. Десет, двайсет, трийсет сърни, грациозни и бързи, с блестящи очи, префучаха покрай него и Нина с тропот на копита, и след това изчезнаха. Измина около половин дузина стъпки, преди да разбере, че прасецът вече не го боли и кръвоизливът е престанал. По пътя Нина го беше излекувала.
ГЛАВА 18
На втората годишнина от катастрофата на вътрешен полет 353 Джо Карпентър седеше под сянката на палма на един тих плаж във Флорида и гледаше към океана. Тук приливите идваха към брега по-спокойно, отколкото в Калифорния и океанът не приличаше на машина.