Джо спря изненадан. Нито белият микробус, нито друго превозно средство го беше последвало от Санта Моника. Беше сигурен.
По някакъв начин бяха разбрали, че той ще дойде на гробищата. И тъй като никой от мъжете не прояви интерес към Джо, а последваха жената като хищни кучета, той реши, че вероятно го бяха наблюдавали на плажа, не защото се интересуваха от него самия, а защото са се надявали, че тя ще осъществи контакт с него.
Плячката, която преследваха, беше жената.
По дяволите, сигурно са наблюдавали и апартамента му и са го проследили още, когато е отивал на плажа.
Доколкото можеше да прецени, вероятно го наблюдаваха от няколко дни. Или може би седмици. От дълго време беше като замаян от мъка, носеше се по течението на живота като човек, който лети в сънищата си, и не беше забелязал тези хора, които се бяха промъкнали в живота му по периферията на неговото полезрение.
Коя е тя, кои са те, защо тя фотографираше гробовете?
Жената бягаше по нанагорнището на стотина метра на изток и след миг изчезна под разпрострелите се клони на италианските кедри. Мургавата й кожа се сля със сенките, но жълтата й блуза сякаш светеше.
Тя се беше насочила към някакво определено място на билото като че познаваше местността. На този участък на пътя нямаше паркирани коли освен хондата на Джо и белия микробус, навярно бе влязла пеш в гробището.
Мъжете от микробуса трябваше да наваксат доста голямо разстояние, ако смятаха да я хванат. Високият мъж със зелената риза изглеждаше в по-добра форма от партньора си, а и краката му бяха значително по-дълги от краката на жената, затова започна да я настига. Въпреки това по-ниският не се отказа от преследването дори когато доста изостана. Докато тичаше бясно нагоре по дългия, изсушен от слънцето склон, той се спъна в мемориалната плоча на един гроб, след това в друга, после се втурна напред с животинска ярост — сякаш беше изпаднал в състояние на умопомрачение — обхванат от желанието да бъде там, когато жената бъде повалена.
Отвъд гробищата се издигаха хълмове, покрити с прегоряла трева, ароматни растения, мескитови дървета, закърняло мечо грозде, ветрогон и чворести дъбове-джуджета. Сухи дефилета водеха надолу към незастроена земя над Грифитската обсерватория и на изток от зоопарка на Лос Анджелис — гъмжащ от гърмящи змии парцел земя с пустинна растителност в сърцето на застроената градска територия.
Ако жената успееше да влезе в шубраците, преди да я хванат и ако знаеше пътя, можеше да избяга от преследвачите си, като се движи на зигзаг от един тесен пролом към друг.
Джо тръгна към изоставения бял микробус. Можеше да научи нещо от него.
Искаше жената да избяга, макар че не беше съвсем наясно защо й съчувства.
Предположи, че може да е престъпница с цял списък ужасни престъпления в полицейското й досие. Но тя нито приличаше, нито говореше като убийца. Това обаче беше Лос Анджелис, където приятни млади мъже безмилостно застрелват родителите си и после молят съда да ги съжали и пощади. Никой не беше това, което изглеждаше.
И все пак… нежните й пръсти, с които го докосна по бузата, мъката в очите й, мекият й глас — всичко това я характеризираше като състрадателна жена, независимо дали беше престъпила законите. Сърце не му даваше да й желае злото.
Рязък метален звук проехтя през гробищата и прониза неподвижния въздух. Последва втори.
Жената почти бе стигнала билото на хълма. Виждаше се как тича между последните настръхнали борове.
По-дребният мъж с червено-оранжевата хавайска риза беше изостанал далеч зад своя партньор. Внезапно спря и вдигна ръцете си, в които държеше нещо. Кучият син стреляше по нея.
Ченгетата не се опитват да стрелят в гръб бегълците. Не и честните ченгета.
Джо искаше да й помогне, но не знаеше какво да предприеме. Ако те бяха ченгета, той нямаше право да се меси в работата им. Ако не бяха полицаи, дори да ги настигнеше, сигурно щяха да го застрелят, отколкото да му позволят да се намеси.
Проехтя изстрел.
Жената стигна билото.
— Бягай! — пресипнало шептеше Джо. — Бягай!
Нямаше клетъчен телефон и не можеше да се обади на 911. Когато беше репортер, носеше мобифон, но в последно време рядко се обаждаше на някого дори от домашния си телефон.
Пронизителният звук от нов изстрел прониза жежкото мъртвило.
Ако тези мъже не бяха полицейски служители, явно бяха отчаяни или луди, а може би и двете, за да прибягнат до стрелба с револвер на такова публично място, въпреки че тази част на гробищата обикновено беше безлюдна. Звукът от изстрелите щеше да се разнесе и да привлече вниманието на служителите в гробищата, които можеха да попречат на стрелящите да избягат с колата си, просто като затворят огромната желязна порта, през която се влизаше в гробището.