Джо не видя някакъв полицейски знак, надпис или друг отличителен белег.
Палмите потрепериха, разлюляха се, след това замряха в жегата.
След като отново затърси предавателя, Джо го намери прикрепен със скоба за амортисьора зад задната броня на хондата. Заедно с батериите устройството беше с размер на кутия за цигари. Сигналът, който изпращаше, беше безшумен.
Джо сложи устройството на тротоара с намерението да го разбие на парчета. Когато по улицата се зададе камион на градинар, който превозваше уханен товар от подрязани храсти и трева, той реши да хвърли все още работещия предавател в камиона.
Може би кучите синове щяха да изгубят известно време и средства, докато преследват камиона към бунището.
Когато отново беше на път, Джо забеляза хеликоптера, който кръжеше на няколко мили по на юг. За миг надвисваше неподвижно, после пак започваше да кръжи.
Страхът му от хеликоптера беше основателен. Вертолетът се намираше или над гробището, или по-вероятно над пустинните шубраци северно от Грифитската обсерватория и търсеше избягалата жена.
Възможностите на преследвачите бяха впечатляващи.
ВТОРА ЧАСТ
ОБСЕБЕНОСТ
ГЛАВА 5
„Лос Анджелис Таймс“ публикуваше повече реклами от всеки друг вестник в САЩ и докарваше пари на собствениците му дори във времена, когато повечето печатни издания бяха в упадък. Вестникът се помещаваше в многоетажна висока сграда, която заемаше цялото пространство между две пресечки в търговската част на града.
Всъщност издателството на „Лос Анджелис Поуст“ не беше в Лос Анджелис. Помещаваше се в една стара сграда в Сън Вели, близо до летището Бърбанк, което беше в пределите на метрополията, но не в пределите на самия град.
Вместо подземен гараж на няколко етажа „Поуст“ осигуряваше за паркинг открито място, оградено с ограда, която най-отгоре имаше навита на спирала бодлива тел. Начумерен хлапак на около деветнайсет наблюдаваше затворените врати; седнал на сгъваем стол под мръсен чадър с надпис „Чинцано“. Той слушаше рап-музика по радиото. Главата му беше обръсната, лявата му ноздра продупчена от златна халка, ноктите му бяха боядисани в черно, беше облечен с широки черни джинси, около едното коляно на които внимателно беше съдрано парче плат, и широка черна фланелка, на която с червено бяха изписани думите „Не бой се от нищо“. Пазачът гледаше така, сякаш преценяваше стойността на частите на всяка пристигаща кола, за да прецени коя ще донесе най-много пари, ако бъде открадната и бъде предадена в гараж, където крадените коли се разглобяват и продават на части. Всъщност той проверяваше дали колата има етикет с името на собственика на предното стъкло и бе готов да упъти посетителите към паркинга на улицата.
Етикетите се сменяха на всеки две години и стикерът на Джо все още беше валиден. Два месеца след самолетната катастрофа той подаде оставката си, но редакторът Сезар Сантос отказа да я приеме и му даде неплатен отпуск, като му гарантираше работно място, когато бъде готов да се върне.
Той не беше готов. Никога нямаше да бъде готов. Но сега се нуждаеше от компютрите и оборудването.
За приемната не бяха похарчени много пари: бежова боя, стоманени столове със сини винилови седалки, маса за кафе със стоманени крака и гранитен плот и два броя на „Поуст“ от същия ден.
На стените висяха поставени в скромни рамки чернобели снимки от Бил Ханет — легендарния фотограф на вестника, спечелил множество награди. Снимки на бунтове и размирици, на град, обхванат от пламъци, на ухилени крадци, бягащи по улиците. На разрушени от земетресения улици, на сгради, превърнати в руини. На млада испанка, която скача в смъртоносен полет от шестия етаж на горяща сграда. На надвисналото небе и обърната към Тихия океан жилищна кооперация, която се люлее на ръба на предизвикано от дъждовете свлачище. Изобщо нито една журналистическа медия — електронна или печатна, не градеше своята репутация, нито получаваше доходи от добрите новини.
На рецепцията седеше Дюи Биймис, който беше едновременно секретар и охранител. Той работеше в „Поуст“ от самото основаване на вестника — над двайсет години. „Поуст“ беше създаден, когато един болезнено егоцентричен милиардер беше решил — твърде наивно и безнадеждно — да съсипе свързания с политиката „Таймс“ и да срине неговата мощ и престиж. Първоначално редакцията се помещаваше в нова сграда в Сенчъри Сити, проектирана и обзаведена от дизайнера Стивън Чеиз. По това време Дюи беше един от няколкото гардове. Дори на милиардер-мегаломан му писва да харчи купища пари с широка ръка. Затова импозантните офиси бяха сменени с по-скромни помещения в долината. Персоналът беше съкратен и Дюи се задържа на работа поради това, че беше единственият с ръст метър и деветдесет, дебеловрат, широкоплещест охранител, който можеше да напише осемдесет думи за една минута и притежаваше „грандиозни“ компютърни умения.