С течение на времето „Поуст“ дори беше започнал да покрива разходите си. Надареният и практичен г-н Чейз последователно проектира множество забележителни интериори, които бяха похвалени в „Аркитекчъръл дайджест“ и други издания и след това умря, точно както и милиардерът щеше да умре един ден въпреки своето огромно богатство, както и Дюи Биймис щеше да умре все някога независимо от разнообразните му, достойни за похвала умения и пленителната му усмивка.
— Джо! — каза Дюи, като се хилеше, докато тромаво ставаше от стола и протягаше ръката си за поздрав.
Джо стисна ръката му.
— Как я караш, Дюи?
— Карвър и Мартин завършиха с отличие следването си в Калифорнийския университет в Лос Анджелис през юни, единият учи право, а другият медицина — похвали се Дюи, сякаш тази новина беше съвсем нова и щеше да попадне на първа страница в следващия брой на „Поуст“. За разлика от милиардера, който го беше наел на работа, Дюи не се гордееше със своите постижения, а с тези на децата си.
— Моята Джули завърши двегодишното си обучение в Йейл с добър успех и от тази есен работи като редактор на студентско литературно списание. Иска да пише романи като онази Ани Проулкс, която препрочита постоянно.
В този момент внезапно си спомни за самолета на полет 353, който премина пред очите му като тъмен облак на фона на ярка луна и замлъкна, засрамен от това, че се беше похвалил за синовете си и дъщеря си на човек, който завинаги беше загубил децата си.
— Как е Лена? — поинтересува се Джо за съпругата на охранителя.
— Тя е добре… да, тя се чувства добре. — Дюи се усмихна и кимна, за да прикрие смущението и възторга от семейството си.
Джо мразеше неловкото положение, в което изпадаха приятелите му, тяхното съжаление. Дори след като беше изминала цяла година, те пак се държаха по този начин. Това беше една от причините, поради които избягваше всички, които бяха част от живота му преди катастрофата. Съжалението в техните очи беше искрено, но на Джо, макар да знаеше, че е несправедлив, му се струваше, че те го осъждат за неспособността му да се върне към стария си начин на живот.
— Трябва да се кача горе, Дюи, имам да свърша малко работа, ако ми разрешиш.
Лицето на Дюи светна:
— Връщаш ли се, приятел?
— Може би — излъга Джо.
— Отново на работа?
— Мисля по въпроса.
— Г-н Сантос ще се зарадва.
— Той тук ли е днес?
— Не. В отпуск е, в момента е на риболов във Ванкувър.
Успокоен, че нямаше да му се налага да лъже Сезар за истинските си подбуди да дойде тук, Джо каза:
— Просто има нещо, от което се заинтересувах, една странна човешка история, не обичайната ми работа. Реших да дойда да проуча някои факти.
— Г-н Сантос би искал да се чувстваш като у дома си. Влизай.
— Благодаря, Дюи.
Джо влезе през двукрилата врата в дълъг коридор с изтъркан и замърсен зелен мокет, напукани стени и потъмнял таван. След претенциозните украшения, които характеризираха годините на „Поуст“ в Сенчъри Сити, новият имидж беше на журналисти, които задълбочено проверяват фактите и не обръщат внимание на интериора.
Отляво беше асансьорът. Вратите и на двата асансьора бяха издраскани и вдлъбнати.
На партера — където бяха разположени главно стаи с архивите на вестника, канцеларии, офиси на рекламния отдел и отделът за разпространение на вестника — цареше пълна тишина, както обикновено беше в събота. В това абсолютно мъртвило Джо се почувства като неканен гост. Помисли си, че всички, които срещне, веднага ще разберат, че се е върнал под лъжлив предлог.
Докато чакаше асансьора, се изненада, когато видя Дюи, който го беше настигнал, за да му даде запечатан бял плик.
— Замалко да забравя. Една жена дойде преди няколко дни и каза, че има информация за някаква история точно за теб.
— Каква история?
— Не каза. Каза само, че си щял да разбереш.
Джо взе плика, когато вратите на асансьора се отвориха. Дюи продължи:
— Казах й, че не работиш тук от десет месеца и тя поиска телефонния ти номер. Разбира се, аз й отговорих, че не мога да й го дам. Нито пък адреса ти.
Джо влезе в асансьора и промълви: