— Благодаря, Дюи.
— Казах й, че ще ти го изпратя или ще ти се обадя. След това разбрах, че си се преместил и имаш нов телефонен номер, който не е включен в телефонния указател.
— Едва ли е нещо важно — увери го Джо и посочи плика. В края на краищата всъщност не се връщаше към журналистиката.
Когато вратите на асансьора започнаха да се затварят, Дюи ги блокира и намръщено добави:
— Не само писмото беше причина да те настигна. Никой, дори и твоите приятели, не знаеше как да се свърже с теб.
— Знам.
Дюи се поколеба, преди да каже:
— Ти беше съсипан, а?
— Доста — призна си Джо. — Но тръгвам обратно нагоре.
— Приятелите могат да държат стълбата стабилна, да правят по-лесно изкачването.
Смутен, Джо кимна.
— Просто не го забравяй — каза широкоплещестият мъж.
— Благодаря.
Дюи се дръпна назад и вратите се затвориха. Асансьорът тръгна нагоре.
На третия етаж беше разположен новинарският отдел, който от своя страна беше разделен на множество донякъде клаустрофобични модулни работни места, така че цялото пространство не можеше да се види веднага. На всяко работно място имаше компютър, телефон, ергономичен стол и други основни неща, необходими за работата.
Помещението много приличаше на новинарския отдел в „Таймс“, който обаче беше много по-голям. Единствените разлики бяха, че мебелите в „Таймс“ бяха по-нови и елегантни от тези в „Поуст“.
Два пъти през последните години на Джо му бяха предлагали работа в „Таймс“, но той беше отказал. Макар че „Сивата дама“, както беше известна конкуренцията в някои среди, беше голям вестник, беше също и медия, която защитаваше статуквото. Джо вярваше, че в „Поуст“ ще му позволят и дори ще го насърчават да прави по-добри и агресивни репортажи, което понякога беше нещо като убежище, но също така и проява на агресивност и смелост, и ексцентричен стил. Стилът на вестника беше да не се третират никога новините за политиците като истински новини и да се приема, че всеки държавен служител е или корумпиран, или некомпетентен, сексуален маниак или болезнено властолюбив.
Преди няколко години след земетресението в Нортридж сеизмолозите бяха открили неподозирани връзки между разместването на земните пластове под центъра на Лос Анджелис и под редица обществени сгради в долината Сан Фернандо. В отдела се разпространи следният виц: какви загуби ще претърпи градът, ако земетресение унищожи „Таймс“ в града и „Поуст“ в Сън Вели. Без „Поуст“ според вица жителите на Лос Анджелис нямаше да знаят кои политици и други държавни служители безразсъдно ги ограбват, взимат рушвети от известни пласьори на наркотици и се чукат с животни. Най-голямата трагедия обаче щеше да бъде загубата на съботното издание на „Таймс“, защото без него никой нямаше да знае в кои магазини има разпродажби.
Ако „Поуст“ беше упорит и безжалостен като териер, подлуден от миризмата на гризачи, това, което го оправдаваше, беше — поне така мислеше Джо — надпартийният характер на неговата ярост. Освен това голям процент от хората, които бяха станали мишени за вестника, бяха поне толкова корумпирани, колкото смятаха и в „Поуст“.
Мишел беше известен фейлетонист и редактор в „Поуст“. Той я срещна тук, ухажваше я тук. Тя носеше двете им бебета в корема си, докато работеше на това място.
Сега той откри, че тази сграда му навяваше спомени за нея. Дори да се случеше невероятното събитие, което евентуално да възвърне емоционалното му равновесие и да му вдъхне вяра, че в живота има цел, за която си струва да се бори, образът на покойната му съпруга щеше да го разтърсва всеки път, когато го виждаше. Никога нямаше да може да работи в „Поуст“ отново.
Насочи се право към бившето си работно място и благодари на съдбата, че никой от старите му приятели не го видя. На неговото място беше назначен Ранди Колуей добряк, който нямаше да се почувства засегнат, ако видеше, че Джо седи на стола му.
На таблото бяха прикачени снимките на съпругата на Ранди, техният деветгодишен син Бен и шестгодишната Лизбет. Джо ги погледна и извърна очи.
Включи компютъра и извади от джоба си плика, който бе взел от белия микробус. В него имаше регистрационна карта. За негова-изненада регистрираният собственик не беше служител на правителството или на организация, която следеше за прилагането на законите, а корпорация, наречена „Медспед“.
Само това не беше очаквал: че това може да е работа на някоя корпорация. Уолъс Блик и неговите винаги готови за стрелба съдружници с хавайски ризи нямаха вид на ченгета или федерални агенти, но все пак приличаха много повече на служители на закона, отколкото на агенти на някоя корпорация.