Следващото, което той направи, беше да отвори огромния файл на старите броеве на „Поуст“. Във файла се съдържаше всяка дума от всеки излязъл брой на вестника от момента на неговото основаване — липсваха само карикатурите, хороскопите и кръстословиците. Снимките бяха включени във файла.
Той започна да търси „Медспед“ и намери шест материала. Бяха малки бележки от страниците за бизнес. Прочете ги изцяло.
„Медспед“ — корпорация със седалище в Ню Джърси, беше започнала своята дейност в няколко големи градове с извършването на услуги като транспортиране по въздух при оказване на медицинска помощ. По-късно беше разширила дейността си и се беше специализирала в национален мащаб в осигуряването на животоспасяващи медицински продукти, замразена или консервирана по друг начин кръв и тъкани, а също и на скъпи лабораторни уреди. Компанията дори беше започнала да пренася екземпляри от високозаразни бактерии и вируси между изследователските лаборатории, които си сътрудничеха, както в обществения, така и във военния сектор. За изпълнението на тези дейности се поддържаше малка флота от самолети и хеликоптери.
Хеликоптери.
И бели микробуси без отличителни знаци.
Преди осем години „Медспед“ беше купена от „Текнолоджик“ — корпорация от Делауер с множество филиали в медицинската и компютърната индустрия. Нейна собственост бяха всички фирми, които разработваха предимно софтуер за медицинските и медицинско-изследователските институти.
Джо започна да търси „Текнолоджик“ и беше възнаграден с четирийсет и една статии предимно от бизнесстраниците. Първите две обаче бяха толкова безинтересни, пълни с толкова много думи от жаргона на инвеститорите и счетоводителите, че „наградата“ започна да му се струва като наказание.
Реши да копира четирите най-дълги статии, за да ги прегледа по-късно.
Докато чакаше разпечатките, поиска списък от статии, които „Поуст“ беше публикувал за катастрофата на полет 353. На екрана се появиха няколко заглавия с датите на публикуване.
Събра цялото си мъжество, за да прегледа файла на тази статия. Минута-две той седеше със затворени очи, като дишаше дълбоко и се опитваше да извика във въображението си картината на разбиващите се морски вълни на плажа в Санта Моника.
Най-после, стиснал зъби толкова силно, че мускулите на челюстите му потрепваха непрекъснато, започна да преглежда статия след статия. Търсеше пълния списък на пътниците, които се бяха качили на самолета.
Прескочи снимките от мястото на катастрофата, на които се виждаха отломки от самолета, раздробени на толкова малки парчета и извити в такива сюр-реалистични форми, че никой не би предположил от какво са. Заснети бяха и хора със защитни костюми и маски, обикалящи поляната, на която беше станала катастрофата. На заден план застрашително стърчаха обгорените дървета, а чворестите им черни клони стърчаха към прихлупеното небе.
Джо потърси и намери името на шефа на екипа, отговорен за разследването — Барбара Кристман и четиринайсет специалисти, които работеха под нейно ръководство.
В две от статиите имаше снимки на част от екипажа и пътниците. Не всички от триста и трийсетте души на борда бяха снимани, тъй като стремежът беше да се насочи вниманието към онези жертви, които бяха от Южна Калифорния и се връщаха вкъщи, а не към хората от изток, които идваха на гости на свои приятели и роднини. Тъй като Мишел и момичетата бяха част от семейство „Поуст“, техните снимки бяха на видно място.
Преди осем-месеца тъкмо когато се канеше да се премести в нов апартамент, Джо беше изпаднал в пристъп на болезнена и натрапчива загриженост за семейните албуми и снимки и беше прибрал всички фотографии в голяма картонена кутия с убеждението, че не трябва да човърка раните си, защото това забавя изцелението. Беше облепил кутията с лента и я беше сложил в дъното на единствения килер в дома си.
Сега, докато преглеждаше снимките, техните лица се появиха на екрана и Джо не беше в състояние да си поеме дъх, макар да си мислеше, че ще е готов за този момент. Снимката на Мишел, която беше направена от един от щатните фотографи на „Поуст“, беше уловила нейната красота, но не и нейната доброта и интелигентност, нито нейния чар. Една обикновена снимка, която беше толкова несъвършена, но все пак това беше Мишел. Снимката на Криси беше направена на коледното тържество на „Поуст“, което беше организирано за децата на служители от вестника. Криси се беше ухилила, а лицето й сияеше. Как сияеше! И малката Нина, която понякога искаше името й да се произнася Ниин-а, а друг път Найн-а, се усмихваше с такава леко загадъчна усмивка, сякаш намекваше, че знае някакви вълшебни тайни.