Усмивката й напомняше на Джо за глупавата песничка, която той й пееше понякога, когато я слагаше да спи. Преди да се осъзнае какво прави, той отново започна да диша и се чу да шепне думите: „Найн-а, нийн-а, виждали ли сте я? Найн-а, нийн-а, никой я не знай.“
Нещо вътре в него се скъса и застраши неговия самоконтрол.
Натисна бутона на мишката, за да махне образите от екрана. Но това не изтри техните лица от съзнанието му, по-ясни, отколкото когато ги беше видял, откакто беше прибирал снимките им.
Като се приведе, Джо закри лицето си с ръце и докато трепереше, заглуши гласа в студените си длани: — Да му се не види. Да му се не види. Прибоят шумеше на плажа сега, както и преди, утре ще шуми, както и днес. Часовници и тъкачни станове. Изгреви, залези, фази на луната. Машини тракат, тиктакат. Вечни тактове, безсмислени движения.
Единственият разумен отговор на всичко е равнодушието.
Той свали длани от лицето си. Изправи отново глава и се опита да се концентрира върху екрана.
Беше обезпокоен, че ще привлече вниманието към себе си. Ако някой стар познат погледнеше в преграденото от три страни работно място, за да види какво става, можеше да му се наложи да обяснява какво прави тук, можеше да му се наложи да събере сили, за да бъде общителен.
Намери списъка на пътниците, който търсеше. „Поуст“ му беше спестил време и усилия, като беше изброил отделно тези от мъртвите, които бяха живели в Южна Калифорния. Той изпринтира техните имена. След всяко от тях стоеше названието на града, в който всеки от починалите беше живял.
„Още не съм готова да говоря с теб“ — беше казала фотографката от гробището, от което бе заключил, че тя щеше да му съобщи подробности по-късно.
„Не се отчайвай. Ти ще видиш като другите.“ Да види какво? Нямаше представа. Какво можеше да му каже тя, което щеше да облекчи болката му? Нищо. Нищо.
„… като другите. Ти ще видиш като другите.“ Кои други?
Само един отговор го задоволяваше: другите хора, корито бяха загубили своите обичани близки; хора, които бяха толкова самотни, колкото и той и с които тя вече беше говорила.
Нямаше намерение да я чака да го потърси отново. Преследвачи като Уолъс Блик и съдружниците му можеше да не я оставят жива толкова дълго, че да успее да го посети и да удовлетвори любопитството му.
Когато Джо свърши със сортирането на разпечатките, забеляза белия плик, който Дюи Биймис му даде. Беше го подпрял на една кутия отдясно на компютъра и го беше забравил.
Като криминален репортер от време на време той получаваше сведения и съвети за статии от читатели на вестника, които, меко казано, бяха параноични. Те сериозно и убедено твърдяха, че са изплашени до смърт жертви, подложени на жесток психологически натиск от тайна секта от сатанисти, които действаха в града, или че знаят за зловещи служители от тютюневата промишленост, които заговорничеха да слагат в бебешките храни никотин, или че в съседство до тях живеят приличащи на паяци извънземни, които се представят за семейство корейски имигранти.
Веднъж, когато беше поставен натясно от безумец, който твърдеше, че по-голямата част от населението на Лос Анджелис са не хора, а роботи, контролирани от отдела по аудиоаниматроника на Дисниленд, Джо понижи глас и с нервна откровеност каза:
— Знаем това от години. Но ако напишем и една дума по въпроса, хората в Дисни ще ни убият.
Каза го с такава убеденост, че смахнатият мъж отстъпи назад и избяга.
Ето защо очакваше да получи написано с цветен молив съобщение за злите хипнотизатори-марсианци, които живеят между земните хора като мормони или нещо подобно. Отвори плика и извади бял лист, сгънат на три.
Трите старателно написани изречения отначало му направиха впечатление на жесток вариант на обикновен параноичен крясък: „Опитвам се да стигна до теб, Джо. Животът ми зависи от твоята предпазливост. Аз бях в самолета.“ Всички, които бяха в самолета, бяха загинали. Той не вярваше в писма от духове, изпратени от отвъдното, което вероятно го правеше уникален между неговите съвременници в този Град на ангели от новото време.
В края на писмото имаше име: Роуз Тъкър. Под името беше изписан само телефонен номер с код на Лос Анджелис.
Леко въодушевен от същия гняв, който се разгоря така опасно в него по-рано и който лесно можеше да се превърне в избухване, Джо понечи веднага да се обади на Роуз Тъкър. Искаше да й каже какъв умствено неуравновесен боклук е тя с нейните шизофренични фантазии, с психологическото й експлоатиране на нещастието на другите, чиято цел беше може би да удовлетвори своите извратени нужди.