Като имаше предвид описанието на Дюи, Джо стигна до извода, че жената, която беше написала тази бележка, и жената на гробищата — която Блик беше нарекъл Роуз — бяха едно и също лице. Ако тази Роуз беше наистина д-р Роуз Мари Тъкър от Манасас, Върджиния — нещо, което не можеше да бъде потвърдено без снимка — то тя наистина е била на борда на самолета на полет 353.
И е оцеляла.
Неохотно Джо се върна към двете най-големи фотографии от мястото на катастрофата. Първата беше мрачна снимка на бурното небе, на която се виждаха още обгорени до черно дървета, изкривени в сюрреалистични форми, отломки, хора от спасителния отряд с маски и костюми с качулки, които приличаха на монаси или на зловещи духове в някой забравен кръг на ада. Втората беше снимка, направена от въздуха, която разкриваше така реалистично многобройните разпръснати отломки и останки от самолета, че терминът „тежка катастрофа“ беше неточно описание.
Никой не би могъл да оцелее при такава катастрофа.
Все пак Роуз Тъкър, ако тя беше същата Роуз Тъкър, която се беше качила на самолета през онази нощ, очевидно беше не само оцеляла, но и си е тръгнала, без да има нужда от помощ. Без сериозно нараняване. По нея не бяха останали белези, нито пък беше осакатена.
Невъзможно. Докато е падал, хванат в капана на земната гравитация, увеличавал е стремително скоростта и се е блъснал в твърдата земя, боингът не просто се е смачкал, а се е разбил като хвърлено по тухлена стена яйце и след това е експлодирал и е бил обхванат от яростни пламъци. Да се измъкне човек невредим от руините на Гомор, да излезе незасегнат от огъня като Шадрах от пламтящата пещ на Небухаднезар, да възкръсне като Лазар след четири дни в гроба, щеше да бъде по-малко чудо от това да останеш невредим от катастрофата на полет 353.
Обаче ако той наистина вярваше, че това беше невъзможно, умът му нямаше да бъде размътен от гняв и безпокойство, от странен благоговеен страх и настойчиво любопитство. В него бушуваше налудничаво желание да се вкопчи в невероятните възможности, да последва чудото.
Обади се на телефонни справки в Манасас и поиска номера на доктор Роуз Мари Тъкър. Очакваше да му кажат, че не е регистриран такъв номер или че е прекъснат. В края на краищата тя официално беше мъртва.
Вместо това му дадоха телефонен номер.
Не е било възможно тя да оцелее от катастрофата, да си отиде вкъщи и да започне отново своя живот, без да предизвика сензация. Освен това я преследваха опасни хора. Щяха да я открият, ако тя се върне някога в Манасас.
Може би семейството й все още живееше в къщата. По каквито и да е причини може би бяха запазили телефона на нейно име.
Джо набра телефонния номер.
При второто позвъняване отговориха:
— Да?
— Семейство Тъкър ли е? — попита той.
Гласът беше мъжки, отсечен и без местен акцент:
— Да.
— Мога ли да говоря с д-р Тъкър?
— Кой я търси?
Интуицията подсказа на Джо да не казва името си.
— Уоли Блик.
— Извинете, кой?
— Уолъс Блик.
Мъжът от другата страна на линията мълчеше. След това каза:
— За какво се отнася?
Гласът му съвсем леко се промени, но в него се долавяше безпокойство и нотка на предпазливост.
Джо реши, че е проявил достатъчно находчивост и затвори телефона.
Отново избърса дланите си в джинсите.
Един журналист мина зад него и го поздрави, без да вдигне поглед:
— Здрасти, Ранди.
Като погледна съобщението от Роуз, Джо се обади на телефонния номер в Лос Анджелис, който тя беше дала. На петото позвъняване се обади някаква жена:
— Ало.
— Извинете, мога ли да говоря с Роуз Тъкър?
— Тук няма никой с това име — каза тя с акцент, характерен за далечния юг. — Набрали сте грешен номер.
Независимо от изявлението си, тя не прекъсна връзката.
— Роуз ми даде този номер — настоя Джо.
— Готин, нека да отгатна — това е жената, която ти си срещнал на парти. Престорила се е, че те харесва, за да я оставиш на мира.
— Не мисля, че тя би го сторила.
— О, не исках да кажа, че си грозен, скъпи — каза жената отсреща и нейният глас го накара да почувства уханието на магнолия и нощи с дъх на жасмин. — Просто исках да кажа, че не си неин тип. Случва се и на най-добрите.
— Казвам се Джо Карпентър.
— Хубаво име. Солидно име.
— Как се казваш?
Тя каза закачливо:
— Какво име подхожда на гласа ми?
— На гласа ти?
— Може би Октавия или Жулиет?
— По-скоро Деми.
— Като Деми Мур, филмовата звезда? — каза тя невярващо.
— Имаш същия секси и дрезгав глас.
Тя гърлено се засмя:
— Г-н Джо Карпентър, бива те да правиш комплименти. Добре, Деми ми харесва.
— Слушай, Деми, наистина искам да говоря с Роуз.