— Забрави за тази Роуз. Не въздишай по нея, готин, след като ти е била дузпата.
Джо беше сигурен, че тази жена познава Роуз и че е очаквала той да се обади. Като има предвид жестокостта на враговете, които преследваха загадъчната д-р Тъкър, предпазливостта на Деми беше разбираема.
Тя каза:
— Как изглеждаш, когато си честен към себе си, готин?
— Метър и осемдесет висок, кестенява коса, сиви очи.
— Красив?
— По-скоро симпатичен.
— На колко си години, симпатяга?
— По-стар от теб. На трийсет и седем.
— Имаш приятен глас. Ходиш ли на срещи с непознати жени?
Той се обнадежди — тя му определяше среща.
— Нямам нищо против — промърмори.
— Тогава какво ще кажеш за среща със секси гадже като мен? — предложи тя със смях.
— Съгласен съм. Кога?
— Свободен ли си утре вечер?
— Надявах се да е по-скоро.
— Не бъди толкова нетърпелив, симпатяга. Нужно е време, за да уредим нещата както трябва така, че всичко да е наред, никой да не пострада, да няма разбити сърца. Деми явно намекваше срещата да бъде уредена така, че да се гарантира безопасността на Роуз. И може би тя не можеше да се свърже с Роуз за по-малко от двайсет и четири часа.
— Освен това, готин, започвам да се питам защо си толкова нетърпелив, ако наистина изглеждаш прилично.
— Добре де. Кога утре вечер?
— Ще ти дам адреса на едно кафене в Уестууд. Ще се срещнем отпред в шест часа, ще влезем да изпием по едно кафе, за да се опознаем. Ако ми се сториш наистина симпатичен, а пък ти ме намериш за толкова секси, колкото е гласът ми… тогава може да преживеем незабравима нощ. Имаш ли химикалка и лист хартия?
— Да — каза той и записа името и адреса на кафенето.
— Сега ми направи една услуга, готин. Имаш лист, на който е написан този телефонен номер. Скъсай го на малки парченца и го изхвърли в тоалетната.
Тъй като Джо замълча, Деми добави:
— И без това повече няма да ти потрябва. — Сетне затвори телефона.
Трите написани изречения нямаше да докажат, че д-р Тъкър е оцеляла при полет 353 или че около катастрофата има нещо нередно. Той можеше сам да ги съчини. Името на д-р Тъкър също беше напечатано на машина, но нямаше подпис.
Въпреки това много му се искаше да запази писмото. Макар че не можеше да послужи за доказателство, правеше странните събития да изглеждат по-реални за самия него.
Отново набра номера на Деми, за да види дали тя ще отговори, независимо от това, което беше казала.
За негова изненада чу механичен глас, който го информира, че телефонът е прекъснат. Посъветва го да провери дали е набрал правилно номера и след това да се обади на 441 за помощ от централата. Отново набра телефона на Деми, но резултатът беше същият.
Чудесен трик — как ли са го постигнали? Деми очевидно беше доста обиграна.
Когато сложи слушалката обратно на вилката, телефонът иззвъня и го стресна толкова силно, че той отдръпна ръка, сякаш беше изгорил пръстите си. Мислено се упрекна за нервността си и се обади на третото позвъняване:
— Ало.
— „Лос Анджелис Поуст“ ли е? — попита мъжки глас.
— Да.
— Това номерът на Ранди Колуей ли е?
— Точно така.
— Вие ли сте г-н Колуей?
Едва сега той разпозна гласа на мъжа, който беше отговорил на телефона в къщата на Роуз Мари Тъкър в Манасас.
— Вие ли сте г-н Колуей? — попита отново мъжът.
— Аз съм Уолъс Блик — каза Джо.
— Г-н Карпентър?
Полазиха го тръпки и той тресна слушалката.
Преследвачите знаеха къде се намира.
Десетките модулни работни места вече не приличаха на удобни кътчета, а на зловещ лабиринт.
Той грабна разпечатките и съобщението, което Роуз му беше оставила.
Докато ставаше от стола, телефонът звънна отново, но той не го вдигна.
На излизане от новинарския отдел Джо се сблъска с Дан Шейвърс, който се връщаше от ксерокса с куп листа в едната ръка и незапалената си лула в другата. Шейвърс беше плешив, с буйна черна брада и носеше черни джинси, червено-черни шарени тиранти върху раирана в бяло и сиво риза и жълта папийонка. Очилата му за четене висяха на врата му.
Репортер и водещ бизнес-рубрики, Шейвърс беше надут досадник, който се мислеше за истински чаровник и светски лъв. Той каза без предисловия:
— Джоузеф, мойто момче, миналата седмица отворих бутилка „Мондави Каберне“, реколта седемдесет и четвърта година, една от двайсетте, които купих като инвестиция, въпреки че по това време бях в Напа не за да проучвам винарите, а да купя един старинен часовник и нека да ти кажа: това вино беше отлежало толкова добре, че…
Той спря, осъзнал, че Джо не работеше в редакцията близо от година. Смути се и запелтечи съболезнования: