— … ужасяваща трагедия, тези нещастни хора, твоята съпруга и децата ти…
Джо чу, че телефонът на Ранди Колуей звъни отново и понечи да отмине Шейвърс, но изведнъж му хрумна нещо:
— Слушай, Дан, знаеш ли нещо за компания, която се казва „Текнолоджик“?
— Дали знам нещо за тях? — Шейвърс сви вежди. — Много забавно, Джоузеф.
— Наистина ли знаеш нещо? Какво представляват те, Дан? Голяма компания ли са? Искам да кажа, могъщи ли са?
— О, много преуспяваща фирма, Джоузеф. Надушват като хрътки кои малки компании разполагат с нови технологии и ги купуват. Подпомагат и учени, които се нуждаят от средства, за да реализират идеите си. Дейността им е главно в областта на медицината. Служителите им са отвратителни фукльовци, мислят се за гении. — Шейвърс се ухили и захапа лулата си.
Телефонът на Колуей спря да звъни. Тишината изнерви Джо повече от настойчивия пронизващ звук. Те знаеха къде се намира.
— Трябва да вървя — каза той и обърна гръб на Шейвърс, който му обясняваше преимуществата на това да притежаваш акции на „Текнолоджик“.
Отправи се към най-близката мъжка тоалетна. За негов късмет там нямаше стари познати, които да го забавят. Влезе в кабинката и скъса писмото на Роуз на малки парченца. Изхвърли ги в тоалетната чиния, както беше поискала Деми, и пусна водата. Изчака да изчезне и последното парченце и пусна водата втори път, за да е сигурен, че нищо не е останало.
„Медспед“. „Текнолоджик“. Корпорации, които провеждаха полицейски операции. Дългата им ръка, която стигаше от Лос Анджелис до Манасас, и тяхното разстройващо всезнание доказваха, че имат връзки извън света на бизнеса, може би с военните.
Въпреки всичко, независимо от залога, беше безсмислено една корпорация да защитава интересите си с помощта на мъже, достатъчно нагли, за да стрелят по хора на публични места. Колкото и печеливша компания да беше „Текнолоджик“, това не освобождаваше служителите от задължението да спазват законите дори и тук, в Лос Анджелис, където липсата на пари се смяташе за корена за злото.
Като се има предвид как безцеремонно стрелят по хора, преследвачите сигурно бяха федерални агенти. Джо разполагаше с прекалено малко информация, за да предположи каква роля играеха „Медспед“ и „Текнолоджик“ в операцията.
Докато вървеше по коридора към асансьорите, той очакваше някой да извика името му и да му заповяда да спре. Може би един от мъжете с хавайските ризи. Или Уолъс Блик. Или полицейски служител.
Ако хората, които търсеха Роуз, бяха федерални агенти, биха могли да получат помощ от местната полиция. Засега Джо трябваше да гледа на всеки човек в униформа като на потенциален враг.
Когато вратите на асансьора се отвориха, той се напрегна, защото се страхуваше да не бъде задържан тук. Ала в кабината нямаше никого.
Докато асансьорът се спускаше към първия етаж, Джо очакваше електричеството да бъде прекъснато. Когато вратите се отвориха, беше изненадан: отвън отново нямаше никого.
През целия си живот никога не беше изпадал в такава параноя. Страховете му бяха предизвикани от събитията през ранния следобед и от това, което беше научил, откакто беше в офисите на „Поуст“.
Чудеше се дали неговите реакции — пристъпи на изключителна ярост, нарастващ страх — бяха резултат от загубата на близките му през миналата година. Не си беше позволил да изпитва нищо друго освен скръб, самосъжаление и изключителна пустота от непоправимата загуба. Всъщност упорито се беше стремял към забрава. Беше се опитал да преодолее болката, да възкръсне от пепелта като птицата феникс без повече надежди, освен студеното спокойствие на безразличието. Сега, когато събитията го караха отново да се отвори към света, беше завладян от прекалено много емоции, подобно на начинаещ сърфист, заливан от всяка издигаща се вълна.
Когато се озова във фоайето, видя, че Дюи Биймис говори по телефона. Охранителят слушаше така внимателно, че обикновено гладкото му мургаво лице беше набръчкано. От време на време промърморваше:
— Да, ъхъ, ъхъ, да.
Джо се отправи към външната врата и му махна за довиждане.
Дюи възкликна:
— Хей, чакай, чакай малко!
Джо спря и се обърна.
Макар че охранителят слушаше този, с когото говореше по телефона, погледът му беше насочен към Джо.
За да покаже, че бърза, Джо почука с пръст по часовника си.
— Изчакайте малко — каза Дюи по телефона и след това се обърна към Джо: — Някакъв мъж те търси.
Джо поклати отрицателно глава.
— Иска да говори с теб — продължи едрият мъжага.
Джо отново тръгна към вратата.
— Чакай, човекът каза, че е от ФБР.