Обърна се и се приближи до входа на магазина.
Отвори вратата и се поколеба. Неизбежната емоционална експлозия, която щеше да последва, когато се окаже, че тази жена и това дете не са Мишел и Нина, щеше да бъде като удар с чук по собственото му сърце.
Събитията от деня — срещата с Роуз Тъкър на гробищата, думите, които му беше казала, шокиращото съобщение, което го чакаше в „Поуст“ — бяха така необикновени, че го накараха да вярва в невероятното. Ако Роуз е преживяла катастрофата, защо и близките му да не са живи… Абсурдът вземаше връх над фактите и логиката. Мигновената лудост свали доспехите на равнодушието, с които се беше облякъл така уверено и непоколебимо, и в сърцето му трепна надежда.
Влезе в магазина.
Касата беше отляво. Привлекателна корейка на около трийсет закачаше наденици на ченгела. Тя се усмихна и кимна.
Кореец, може би нейният съпруг, седеше на касата. Като видя Джо, побърза да го заговори, коментирайки горещината.
Джо не им обърна внимание и тръгна из магазина, като се оглеждаше. Видя жената с кестенявата коса и детето й в края на третата пътека.
Стояха с гръб към него до хладилник с безалкохолни напитки. Той спря за момент в началото на пътеката, като ги чакаше да се обърнат към него.
Жената носеше бели сандали, бели памучни чорапи и светлозелена блуза. Мишел имаше подобни сандали, подобни чорапи. Не и блуза. Не блузата, която да го накара да си спомни.
Малкото момиче беше на възрастта на Нина. Беше високо колкото нея, с бели сандали като майка си, розови шорти и бяла тениска. Стоеше с наведена глава и полюшваше слабите си ръце по начин, по който стоеше понякога и Нина.
Найна-а, Найна-а, виждали ли сте я?
Преди да се усети, той пристъпи към тях.
Чу малкото момиче да казва:
— Искам безалкохолна бира, мо-о-ля.
След това чу себе си, че казва „Нина“, защото любимото питие на Нина беше безалкохолната бира.
— Нина? Мишел?
Жената и детето се обърнаха към него. Не бяха Нина и Мишел.
Знаеше, че не са любимите му съпруга и дъщеря. Постъпваше не според разума си, а по ирационалния импулс на сърцето си. Знаеше, знаеше истината. Когато видя, че са непознати, се почувства така, сякаш го удариха с юмрук в гърдите.
— Вие… Стори ми се, че… — смотолеви.
— Моля? — сепна се жената.
— Не… не й позволявайте да си отиде — каза той на майката, изненадан от дрезгавия си глас. — Не й позволявайте да си отиде, те изчезват, загубени са, ако не ги пазите.
На лицето на жената се изписа тревога. С невинната откровеност на четиригодишно дете момиченцето каза:
— Господине, трябва да си купите сапун. Наистина миришете. Сапуните са ей там, ще ви ги покажа.
Майката бързо хвана ръката на дъщеря си и я дръпна към себе си.
Джо си помисли, че сигурно наистина мирише. Беше стоял на слънце на плажа два часа и после на гробищата, и се беше изпотил няколко пъти от страх. Цял ден не беше слагал залък в устата си, така че дъхът му вонеше на бирата, която беше изпил на брега.
— Благодаря, ти, ангелче — каза той. — Имаш право. Мириша и е време да взема един душ.
Някой зад него попита:
— Всичко наред ли е?
Джо се обърна и видя корееца. Лицето на мъжа, което преди беше спокойно, сега беше тревожно.
— Обърках се… стори ми се, че са хора, които познавам — обясни Джо. — Хора, които познавах… някога.
Сега осъзна, че беше напуснал апартамента си тази сутрин, без да се обръсне. Брадясал, миришещ на пот, разрошен, с неприятен дъх на бира, със странен поглед, от проблесналата надежда сигурно изглеждаше застрашителен. Сега разбра защо в банката се бяха отнесли с него като с престъпник.
— Всичко наред ли е? — обърна се собственикът към жената.
Тя отговори колебливо:
— Ами… да.
— Тръгвам си — каза Джо. Почувства се така, сякаш вътрешните му органи се преместваха на нови позиции, стомахът му се изкачваше нагоре и сърцето му слизаше в петите.
— Всичко е наред, имам грешка, тръгвам си.
Мина покрай собственика и бързо се отправи към изхода.
Докато минаваше покрай касата, корейката разтревожено попита:
— Наред ли е всичко?
— Няма нищо, няма нищо — каза Джо и побърза да излезе навън, където жегата беше намаляла, защото се свечеряваше.
Когато се качи в хондата, видя кафявия плик на седалката до него. Беше оставил двайсет хиляди долара в незаключена кола. Макар че в магазина не се случи чудо, истинско чудо беше, че парите все още бяха тук.
Измъчваха го свирепи стомашни спазми, дишането му беше затруднено. Не беше уверен в способността си да шофира, но не искаше жената да си помисли, че я чака и я дебне. Подкара хондата и напусна търговския център.