Включи климатика, защото дробовете му сякаш се бяха сплескали. Дишаше на пресекулки, въздухът сякаш го пареше като гореща течност.
От срещите със „Състрадателните приятели“ бе научил още нещо: повечето хора, загубили децата си, от време на време изпитваха изключителна физическа болка.
Преживяването бе мъчително. Шофираше прегърбен и хриптеше като астматик.
Спомни си как се беше заклел да унищожи виновниците за самолетната катастрофа и се засмя горчиво на глупостта си, на представата си, че е машина на отмъщението, която не може да бъде спряна. Беше ходеща развалина. Не беше заплаха за никого.
Ако научеше истината за катастрофата, ако наистина имаше предателство и дори ако откриеше виновника, извършителите щяха да го убият, преди да успее да вдигне ръка срещу тях. Бяха могъщи, очевидно с огромни възможности. Нямаше шанс да ги изправи пред съда.
Въпреки всичко щеше да опита. Нямаше да се откаже от преследването. Тласна го импулсът. Търсещото поведение.
От един супермаркет Джо си купи електрическа самобръсначка, шише лосион, четка за зъби, паста за зъби и други тоалетни артикули.
Блясъкът на флуоресцентната лампа го заслепяваше. Едно от колелцата на количката изскърца. Звукът му се стори по-силен, отколкото беше в действителност, и усили главоболието му.
Бързаше да приключи с покупките — куфар, два чифта сини дънки, сиво спортно яке, бельо, тениски, къси чорапи и нови маратонки „Найк“. Не изпробва дрехите и обувките, а направо ги струпа в количката.
Сетне намери скромен, чист хотел в Малибу, на брега на океана, надявайки се, че шумът на прибоя ще го приспива. Избръсна се, изкъпа се и си облече чисти дрехи.
В седем и половина, само час след залеза на слънцето вече караше на изток към Кълвър Сити, където живееше вдовицата на Томас Лий Вейдънс. Томас беше в списъка на пътниците от полет 353, а жена му Нора беше спомената в „Поуст“.
Отби се в едно заведение на Макдоналд и си взе два чийзбургера и кола. В телефонния указател в ресторанта намери номера и адреса на Нора Вейдънс.
Още от времето, когато беше репортер, имаше пътеводител с карта на улиците на окръг Лос Анджелис, но си мислеше, че познава района на госпожа Вейдънс.
Без да спира, изяде сандвичите и изпи колата. Беше изненадан от вълчия си глад.
Покривът на едноетажната къща беше покрит с дървени кедрови плочки, стените бяха облицовани с дървени летви. Беше странна смесица от калифорнийско ранчо и крайбрежна къща от Нова Англия, но беше очарователна с пътеките с плочки, обградени от лехи с екзотични цветя.
Горещината все още бе нетърпима.
На запад небето бе обагрено в оранжево-розово, а на изток падаше морав здрач. Джо изкачи двете стъпала пред входа и натисна звънеца.
Жената, която отвори вратата, беше около трийсетгодишна, привлекателна по своему. Макар че беше брюнетка, тя имаше бяло луничаво лице и зелени очи. Носеше сивокафяви шорти и износена мъжка бяла риза със запретнати ръкави. Косата й беше разрошена и влажна от пот и на лявата й буза имаше петънце.
Изглежда, вършеше домакинска работа. И плачеше.
— Госпожо Вейдънс? — попита Джо.
— Да.
Макар че като репортер винаги беше спокоен и предразполагаше към себе си онзи, когото интервюираше, сега се чувстваше неудобно. Мислеше, че е доста небрежно облечен за сериозните въпроси, които беше дошъл да зададе. Беше оставил спортното яке в хондата заради горещината. Съжали, че не си е купил риза, а само тениски.
— Госпожо Вейдънс, мога ли да поговоря с вас?
— Точно сега съм много заета.
— Казвам се Джо Карпентьр. Жена ми и двете ми дъщери загинаха при самолетната катастрофа.
Дъхът й спря. След това каза:
— Преди една година.
— Да.
Тя се дръпна назад и го покани:
— Влезте.
Джо влезе в приятна всекидневна, в която преобладаваха бялото и жълтото. Имаше басмени завеси и възглавници. В стъклената витрина бяха подредени порцеланови статуетки.
Покани го да седне, отиде до вратата и извика:
— Боб? Боб, имаме гост.
— Съжалявам, че ви безпокоя в събота вечер — каза Джо. След като се върна в стаята и седна на кушетката, жената каза:
— Няма нищо. Боя се обаче, че не съм госпожа Вейдънс, която сте дошли да видите. Аз не съм Нора. Казвам се Кларис. Свекърва ми беше тази, която загуби съпруга си… при катастрофата.
Във всекидневната влезе мъж, когото Кларис представи като свой съпруг. Беше може би две години по-възрастен от жена си, висок като върлина, късо подстриган, с приятно лице. Ръкостискането му беше здраво, а усмивката му непринудена, но лицето му беше бледо, а в сините му очи се четеше тъга.