Когато Боб Вейдънс седна на кушетката до жена си, Кларис му обясни, че семейството на Джо е загинало при катастрофата, а на Джо каза:
— Ние загубихме бащата на Боб, който се връщаше от бизнеспътуване.
Първото, за което заговориха, беше кой как беше разбрал ужасната новина.
Кларис и Боб — пилот на изтребител, който служеше в Мирамарската морско-въздушна база, намираща се на север от Сан Диего — били на вечеря с двама други пилоти и техните съпруги. Вечеряли в уютен италиански ресторант, а след това се прехвърлили в някакъв бар, където имало телевизор. Предаването на бейзболната среща било прекъснато от съобщение за катастрофата на полет 353. Боб знаел, че баща му същата вечер лети от Ню Йорк за Лос Анджелис и че той, често пътува по вътрешните линии, но ще знаел номера на полета. По телефона в бара се обадил на Вътрешни полети на Лосанджелиското летище и го свързали със служител, отговарящ за връзките с обществеността, който потвърдил, че Томас Лий Вейдънс е в списъка на пътниците. Боб и Кларис отпътували с кола от Мирамар до Кълвър Сити за рекордно кратко време и пристигнали малко след единайсет часа. Не се обадили на Нора, майката на Боб, защото не знаели дали е чула за катастрофата. Искали да й го съобщят лично, а не по телефона. Когато пристигнали малко след полунощ, в къщата светело, а входната врата не била заключена. Нора била в кухнята. Вече знаела за катастрофата…
— Аз пък не знаех за случилото се, докато не отидох на летището да ги посрещна — каза Джо. — Бяха отишли във Върджиния, за да видят роднините на Мишел, а след това за три дни бяха в Ню Йорк, за да могат момичетата да се запознаят с леля си Делиа. Аз, разбира се, бях дошъл рано на летището и първото нещо, което направих, беше да проверя на таблото дали полетът има закъснение. Все още показваше, че самолетът ще пристигне навреме, но аз отидох до входа, откъдето се очакваше да пристигнат. Персоналът на летището поздравяваше хората и тихо насочваше някои от тях към частната приемна. Някакъв млад човек се приближи към мен и преди да си отвори устата, знаех какво ще каже. Не му позволих да говори. Казах му: „Не, не казвай това, да не си посмял да го кажеш.“ Когато все пак се опита да заговори, аз се отдръпнах от него, а когато той сложи ръка на рамото ми, аз я отблъснах. Щях да го ударя с юмрук, за да го накарам да не говори…
Всички замълчаха и се заслушаха в гласовете, крито си спомняха, гласовете на странници с ужасната новина.
— Майка ми дълго време го преживяваше много тежко — каза най-накрая Кларис, като говореше за свекърва си с такава нежност, сякаш Нора беше нейна собствена майка. — Тя беше само на петдесет и три, но наистина не искаше да продължи да живее без Том. Те бяха…
— … така близки — завърши Боб. — Миналата седмица, когато отидохме да я видим, тя беше много по-добре. Преди това беше така тъжна, депресирана и тъжна, но сега отново беше изпълнена с живот. Винаги е била весел човек преди катастрофата, истински…
— … човек, който е отворен към хората, така дружелюбна и отзивчива — продължи Кларис вместо него, сякаш техните мисли винаги бяха едни и същи. — Изведнъж миналата седмица видяхме онази Нора, която винаги сме познавали и която ни липсваше миналата година.
Ужас разтърси Джо, когато разбра, че те говорят за Нора Вейдънс така, както се говори за мъртъв човек.
— Какво се случи?
От джоба на сиво-кафявите си шорти Кларис извади хартиена кърпичка и избърса сълзите си.
— Миналата седмица каза, че сега знае истината, че Том не си е отишъл завинаги, че никой не си е отишъл завинаги. Изглеждаше така щастлива. Беше…
— … направо сияеше — каза Боб и взе ръката на жена си. — Джо, не знаем защо всъщност депресията изчезна и тя кроеше планове за бъдещето за пръв път през тази година, но… преди четири дни майка ми се самоуби.
Погребението се беше състояло предишния ден. Боб и Кларис не живееха тук. Те бяха останали само за да съберат дрехите на Нора и личните й вещи.
— Толкова е трудно — каза Кларис, разви и отново нави ръкава на бялата си риза, докато говореше. — Тя беше толкова мил човек.
— Не биваше да идвам — промълви Джо и стана от креслото. — Моментът не е подходящ.
Боб Вейдънс рязко се изправи, почти умоляващо вдигна ръка и каза:
— Не, моля, седнете. Моля ви. Имаме нужда да поотпочинем. Нека поговорим. — Сви рамене. — Знаем как се чувствате. По-лесно е, защото…
— … знаем какво изпитвате — завърши Кларис.
След известно колебание Джо отново седна на креслото:
— Имам само няколко въпроса и може би само майка ви можеше да ми отговори.
Кларис разви и отново нави ръкава си. Имаше нужда да прави нещо, докато говори. Може би се страхуваше, че ръцете й ще издадат мъката, която тя се опитваше да контролира.