— Джо, искате ли нещо студено за пиене?
— Не, благодаря. По-добре да си тръгвам. Исках да питам майка ви дали е била посещавана от някого наскоро. От жена, представяща се за Роуз Тъкър.
Боб и Кларис се спогледаха, после Боб каза:
— За мургава жена ли става дума?
Джо трепна:
— Да. Дребничка, около метър и петдесет и пет, но с… необикновено присъствие.
— Майка не говореше много за нея — отвърна Кларис. — Но тази Роуз веднъж дойде и разговаряха, и сякаш нещо, което тя каза на майка, я промени. Помислихме, че тя е нещо като…
— … духовен съветник или нещо подобно — довърши Боб. — В началото не ни харесваше, защото мислехме, че може да е човек, който се опитва да се възползва от състоянието на мама, от това, че се чувства толкова зле и е така уязвима. Мислехме, че тази жена е някоя луда от сектата Новата ера или е…
— … някоя измамничка — продължи Кларис, докато се навеждаше да подреди изкуствените цветя във вазичката върху масата. — И се опитва да я използва или просто да се бърка в съзнанието й.
— Но когато говореше за Роуз, тя беше така…
— … спокойна. Зарадвахме се, когато накара майка да се почувства по-добре. Във всеки случай тя каза, че жената не е идвала повече — завърши Боб. — Майка ми благодари на Роуз, тя знаеше, че баща ми е на безопасно място. Той не е загинал. Той се намира някъде в безопасност и се чувства добре.
— Тя не ни каза как е стигнала до това убеждение, дори преди това никога не бе ходила на църква — добави Кларис. — Не сподели с нас коя е Роуз и какво й е казала.
— Изобщо не ни говореше много за тази жена — потвърди Боб. — Каза ни само, че сега това е тайна за известно време, но накрая…
— … всички ще узнаят.
— Накрая всички ще узнаят какво? — попита Джо.
— Това, че баща ми е някъде в безопасност, предполагам, и се чувства добре.
— Не — каза Кларис, престана да подрежда изкуствените цветя, седна отново на кушетката и сложи ръце на скута си. — Мисля, че тя искаше да каже нещо повече. Може би намекваше, че никой от нас няма да умре, че ние… отиваме на безопасно място.
Боб въздъхна:
— Ще бъда откровен с теб, Джо. Малко се изнервихме, когато чухме тези суеверни приказки от майка ми, която винаги беше здраво стъпила на земята. Но тя беше щастлива и след ужасната изминала година…
— … не виждахме какво може да й навреди.
Джо беше разочарован. Мислеше, че доктор Роуз Тъкър знае какво наистина се е случило при полет 353 и ще посочи виновника. Никога не беше си представял, че това, което предлага, е само мистицизъм.
— Смятате ли, че Нора е имала адреса на Роуз, телефонния й номер?
Кларис отговори:
— Не. Не мисля. Майка беше… доста потайна по тези въпроси.
На съпруга си каза:
— Покажи му снимката.
— Тя все още е в спалнята — каза Боб и стана от кушетката. — Ще я донеса.
— Каква е тази снимка? — попита Джо, след като Боб излезе от стаята.
— Доста странна е. Една от тези, които Роуз донесе на Нора. Донякъде е тайнствена, но майка ни се успокояваше с нея. Снимка на гроба на Том.
Беше съвсем обикновена снимка, направена с фотоапарат „Полароид“. На нея беше заснет надгробният камък на гроба на Томас Лий Вейдънс: името му, датите на раждане и смърт, и думите „Обичан съпруг и баща“.
Джо си спомни думите на Роуз Мари Тъкър на гробищата. „Още не съм готова да говоря с теб.“
Кларис каза:
— Майка ни сама купи рамката. Искаше да държи снимката зад стъкло, за да не се повреди.
— Докато бяхме тук през миналата седмица за три дни, тя непрекъснато носеше снимката със себе си — добави Боб. — Докато готвеше в кухнята, докато гледаше телевизия, на двора, когато правехме барбекю — винаги снимката беше с нея.
— Дори когато излизахме някъде да вечеряме — обади се Кларис. — Слагаше снимката в чантата си.
— Това е само една снимка — каза Джо учуден.
— Само една снимка — съгласи се Боб Вейдънс. — Можеше сама да я направи, но по някаква причина означаваше много за нея, защото я беше заснела онази Роуз.
Джо плъзна пръст по гладката посребрена рамка и по стъклото, сякаш беше ясновидец и можеше да разбере значението на снимката, като черпи психическа енергия от нея.
— Когато ни я показа за пръв път — каза Кларис, — мама ни гледаше с такава надежда. Сякаш мислеше, че…
— … ние ще реагираме по-емоционално — заключи Боб.
Джо се намръщи и остави снимката на масата:
— Да реагирате по-емоционално? Как например?
— Не можахме да разберем — каза Кларис. Взе снимката и започна да бърше рамката и стъклото с долния край на ризата си. — Когато не реагирахме по начина, по който тя очакваше, ни попита какво виждаме, когато я гледаме.