— Надгробен камък — каза Джо.
— Гроба на баща ми — съгласи се Боб.
Кларис поклати глава.
— Майка ни, изглежда, виждаше повече.
— Повече? Какво например?
— Не ни казваше, но…
— … спомена, че ще дойде ден, когато ще видим снимката по друг начин — завърши Боб.
Джо си спомни Роуз на гробищата, как държеше фотоапарата и гледаше към него, сякаш казваше: „Ти ще видиш като другите.“
— Знаеш ли коя е тази Роуз? Защо ни питаш за нея? промълви Кларис.
Джо им разказа за срещата си с тази жена на гробищата, но не спомена за мъжете в белия микробус. Обясни само, че Роуз си е тръгнала с кола и той не е могъл да я спре.
— Но от това, което ми каза, реших, че може да е посетила семейства на други жертви. Каза ми да не се отчайвам, че ще видя, както другите са видели, но още не била готова да говори. Проблемът е, че аз не можех да чакам. Ако е говорила с други, искам да знам какво им е казала, с какво им е помогнала да видят.
— Каквото и да е — каза Кларис, — от него майка ни се почувства по-добре.
— Наистина ли? — попита Боб.
— За една седмица — каза Кларис. — Една седмица тя беше щастлива.
— Но накрая се самоуби — тъжно промърмори съпругът й.
Ако Джо не беше работил дълги години като журналист и нямаше опит при задаването на трудни въпроси за жертви, пострадали при различни обстоятелства, и за техните семейства, сигурно нямаше да му бъде лесно да накара Боб и Кларис да предвидят друга жестока възможност, която щеше да им причини допълнителни страдания. Но след като взе под внимание събитията от този необикновен ден, реши, че този въпрос трябваше да бъде зададен:
— Абсолютно сигурни ли сте, че е било самоубийство?
Боб се опита да заговори, но се запъна и отвърна глава заради сълзите, които напираха в очите му.
Кларис хвана ръката на съпруга си и каза на Джо:
— Няма никакво съмнение. Нора се е самоубила.
— Оставила ли е предсмъртно писмо?
— Не — отговори Кларис. — Нищо, което да ни помогне да разберем защо го е направила.
— Тя е била така щастлива, както казахте. Сияеща. Ако…
— Оставила е видеозапис — намеси се Кларис.
— Да каже сбогом ли?
— Не. Това е странно… ужасно.
Поклати глава, на лицето й се четеше отвращение и тя не можеше да намери думи, с които да опише видеозаписа. След това промълви:
— Онова нещо…
Боб пусна ръката на жена си и стана.
— По принцип не пия алкохол, Джо, но сега имам нужда от нещо по-силно.
Разтревожен, Джо каза:
— Не искам да ви карам да страдате още повече.
— Не, всичко е наред — увери го Боб. — Всички тук сме заедно заради катастрофата, ние сме като едно семейство и не трябва да има нещо, за което да не можеш да говориш със семейството. Искаш ли нещо за пиене?
— Да.
— Кларис, не му разказвай за видеозаписа, докато не се върна.
Когато Боб излезе от стаята, Кларис отново започна да оправя цветята. След това седна, подпря лакти на голите си колене и закри лице с дланите си.
Когато отново погледна към Джо, каза:
— Той е добър човек.
— Харесва ми.
— Добър съпруг, добър син. Хората не го познават — те виждат военния летец, участвал във войната в Залива, суровия мъж. Но той е и много нежен. Изключително сантиментален е, като баща си.
Джо чакаше.
След известна пауза Кларис каза:
— Не бързахме да имаме деца. Аз съм на трийсет, а Боб е на трийсет и две. Изглеждаше, че ще ни отнемат прекалено много време, а имахме много неща да правим. Но сега децата ни ще пораснат, без да познават бащата или майката на Боб, а те бяха толкова добри хора.
— Не сте виновни — каза Джо. — Всичко това е извън нашия контрол. Ние сме просто пътници в този влак, ние не го караме, независимо от това колко много ни се иска да мислим, че не е така.
— Наистина ли си стигнал до такова възприемане на нещата?
— Опитвам се.
— А близо ли си до него?
— Не.
Тя се засмя тихо.
Цяла година Джо не беше разсмивал никого, с изключение на приятелката на Роуз, с която говориха по телефона по-рано. Макар че в смеха на Кларис се чувстваше болка и ирония, в него имаше и някакво облекчение. Внезапно Джо се почувства по-жив от всякога.
След като помълчаха, Кларис попита:
— Джо, възможно ли е тази Роуз да е била лош човек?
— Не. Точно обратното.
Върху луничавото й лице — така отворено и доверчиво по природа — легна сянка на съмнение.
— Защо си толкова сигурен?
— Ти също щеше да бъдеш, ако я беше срещнала.
Боб Вейдънс се върна с три чаши, купичка с натрошен лед, бутилка уиски и бутилка безалкохолно.