Светлината в кухнята беше оскъдна, но Джо видя, че помещението е уютно, с под от кленови дъски, кленови мебели и бяло-кафяви гранитни плотове. На слабата кехлибарена светлина закачените над полицата проблесващи медни тенджери, тигани и прибори се клатушкаха като църковни камбани, чакащи настъпването на вечерта.
Голямата маса беше в нишата до прозореца. Джорджин извика:
— Чарли, Лайза, елате да видите кой е тук. Това е почти чудо, нали?
През прозорците се виждаха задният двор и басейнът. Върху елипсовидната маса бяха поставени три декоративни газени лампи, пламъчетата в стъклените абажури сякаш танцуваха.
До масата стоеше висок, хубав мъж с гъста сребриста коса — доктор Чарлс Делмън.
Влачейки Джо след себе си, Джорджин Делмън каза:
— Чарли, това е Джо Карпентър. Онзи Джо Карпентър.
Чарли Делмън се приближи и енергично разтърси ръката му. Изглеждаше безкрайно изненадан.
— Какво става, синко?
— Бих искал да знам — каза Джо.
— Става нещо странно и чудесно! — радостно възкликна Делмън, развълнуван като съпругата си.
От стола до масата стана Лайза, чиято руса коса беше допълнително позлатена от меката светлина на газените лампи. Беше на около четирийсет и пет години, имаше гладко лице като на младо момиче и светлосиви очи, които бяха видели не една и две страхотии.
Джо я познаваше добре. Лайза Пекатоне бе репортерка в „Поуст“. Беше се специализирала в разследване на случаи на жестоки престъпници — серийни убийци, прелъстители на деца, изнасилвачи, осакатяващи жертвите си. Обладана бе от някаква фикс-идея, която Джо така и не можа да проумее. Впускаше се в разследване на най-тъмните кътчета на човешкото съзнание, ровеше се в кървави истории, търсейки смисъл в най-безсмислените прояви на човешката жестокост. Той подозираше, че преди години е преживяла неописуеми оскърбления, че е имала потресаващо детство и не е могла да се отърси от кошмарните спомени по друг начин, освен да се мъчи да разбере неразбираемото. Беше прекрасен човек, но бе преследвана от демоните на миналото. Пишеше толкова добре, че да трогне дори ангелите или да всее ужас в самия Сатана. Джо се възхищаваше от нея. Тя беше сред най-добрите му приятели, но въпреки това я беше изоставил, когато последва изгубеното си семейство в гробището на сърцето си.
— Джоуи — каза тя, — гадно копеле, на работа ли се връщаш или си тук, защото си част от тази история?
— Връщам се на работа, защото съм част от историята. Но сега не пиша нищо. Вече не вярвам достатъчно в силата на думите.
— А пък на мен друго не ми остава…
— Какво правиш тук? — попита той.
— Обадихме й се само преди няколко часа — обясни Джорджин. — Помолихме я да дойде.
— Не се обиждай — каза Чарли и сложи ръка на рамото му, — но Лайза е единственият журналист, когото познаваме и много уважаваме.
— Познаваме я от почти десет години — намеси се Джорджин. — Тя работеше доброволно по осем часа в седмицата в една от нашите клиники за безплатно лечение на деца с увреждания.
Джо не знаеше тази подробност и остана като ударен от гръм.
Тя смутено се усмихна:
— Да, Джоуи, аз съм същинска майка Тереза. Но слушай, идиот такъв, да не съсипеш репутацията ми, като разтръбиш на всички в „Поуст“.
— Пие ми се вино. Кой иска вино? Имаме хубаво шардоне — предложи Чарли. Поведението му беше странно сякаш се бяха събрали да отпразнуват катастрофата на полет 353.
— Аз не — отвърна Джо, чието недоумение нарастваше.
— С удоволствие ще пийна една чаша — каза Лайза.
— Аз също — каза Джорджин. — Ще донеса чаши.
— Не, скъпа, стой тук с Джо и Лайза — усмихна се Чарли. — Аз ще ги донеса.
Джо и жените останаха около масата.
— Това е невероятно, просто невероятно. Роуз се е срещнала и с него, Лайза! — възкликна Джорджин.
— Кога, Джо? — попита репортерката.
— Днес на гробищата. Снимаше гробовете на Мишел и момичетата. Каза, че още не е готова да говори с мен… и си отиде.
Реши да премълчи останалото, докато не чуе техните истории, както и за да научи това, което те щяха да му открият и да се увери, че техните разкази няма да бъдат повлияни от неговата версия.
— Не може да е била същата жена — каза Лайза. — Тя е загинала при катастрофата.
— Това е официалната версия.
— Опиши я.
Джо направи стандартно физическо описание, но му трябваше много време, за да се опита да предаде изключителното присъствие на жената, магнетизма й, които сякаш притегляха заобикалящия я свят към нея.
Окото на неосветената част на гладкото лице на Лайза беше черно и загадъчно, а окото, което беше осветено, разкриваше вълнението.