Пушката беше безполезна. Той не беше в състояние да стреля по когото и да било. Освен това кой друг беше в къщата освен Джорджин и Лайза? Никой. Никой.
Докато слизаше надолу под кристалната каскада от подвижни украшения, два-три пъти се хвана за перилото, за да запази равновесие. Дланите му бяха влажни от студената пот и се плъзнаха по махагоновия парапет.
Докато минаваше по коридора на долния етаж заедно с шума на стъпките чу странно дрънчене. Блъсна двукрилата врата и видя медни тенджери и тигани, които се полюшваха на рафтовете и звънтяха.
Кухнята бе осветена от трептящата светлина на трите декоративни газени лампи. Лайза стоеше върху масата с притиснати към слепоочията юмруци, сякаш се бореше да удържи натиска, който щеше да пръсне главата й. Ридаеше, стенеше и трепереше, докато шептеше някакви думи, които трябва да бяха: „О, Господи. О, Господи.“
Джорджин я нямаше.
Звъненето на медните съдове постепенно заглъхна. Джо се втурна към Лайза и с крайчеца на окото си съзря отворената бутилка с вино, която Чарли Делмън беше оставил на плота. До бутилката имаше три чаши с вино. Потрепващата повърхност на всяка проблесваше и Джо за момент се запита дали има нещо във виното — отрова или наркотик.
Когато Лайза видя Джо да се приближава към нея, свали ръце от слепоочията си и разтвори юмруците си — мокри и червени, а розовите й пръсти бяха влажни от сълзите. От гърлото й се изтръгваха звуци, изразяващи почти животински страх.
На пода лежеше Джорджин Делмън, свита като ембрион, не в очакване на живота, а в прегръдката на смъртта, все още стиснала с две ръце дръжката на ножа, който беше пронизал корема й. Устата й беше изкривена в безмълвен писък. Очите й бяха широко отворени, лицето й беше мокро от сълзи.
Миризмата на кръв бе толкова силна, че Джо се изплаши да не получи пристъп на задух. Ако се поддадеше на това чувство, нямаше да бъде полезен на никого.
С усилие извърна поглед от ужасната гледка. Много по-голямо усилие трябваше да прояви, за да се отдръпне назад от пропастта на емоционалния срив.
Обърна се към Лайза, за да я хване и успокои, да я накара да извърне поглед от мъртвата й приятелка, но сега тя беше с гръб към него.
Чу се шум от счупване на стъкло и Джо потрепери. Помисли си, че някакъв сеещ смърт противник е влязъл през прозореца.
Лайза бе счупила шишетата на газените лампи. Избухнаха пламъци.
Джо я сграбчи и се опита да я издърпа от обсега на огъня, но без да промълви нито дума, тя се изтръгна от него и грабна третата лампа.
— Лайза!
Лайза изля газта върху дрехата си.
За момент Джо замръзна на място.
Течността обля Лайза, но пламъците се плъзнаха надолу и загаснаха.
Горещите езерца върху масата се сляха, огнени капки падаха със съскане на пода.
Джо отново се опита да хване Лайза, но тя загреба с пълни шепи от горящата течност и я плисна върху гърдите си. Напоените й с газ дрехи избухнаха в пламъци. Джо рязко се отдръпна и извика:
— Не!
Без да издаде нито звук, Лайза вдигна ръцете си, в които държеше огнени пламъци. Стоеше неподвижно като древната богиня Диана с пламтящите месечини в дланите й. След миг доближи ръцете към лицето и косата си.
Олюлявайки се, Джо отстъпи назад от горящата жена, от гледката, която смразяваше кръвта му, от противната смрад, която го ужасяваше, от неразрешимата мистерия, която му отнемаше всички надежди. Блъсна се в шкафа, но успя да запази равновесие.
Като по чудо останала на крака, спокойна, сякаш стоеше в прохладен дъжд, Лайза се обърна и погледна Джо като през димящ воал. Лицето й не се виждаше.
Парализиран от ужас, той разбра, че ще бъде следващият, който ще умре — не от пламъците, които облизваха кленовия под около обувките му, а от собствената си ръка. Епидемията от самоубийства още не го беше засегнала, но той със сигурност щеше да стане следващата жертва, щом Лайза умре. Съзнаваше го… все пак не можеше да се помръдне.
Обгърната от вихъра на бушуващите пламъци, тя хвърляше едновременно светлина и призрачни сенки, които пълзяха по стените и кръжаха по тавана.
Пронизващият писък на алармата в кухнята го изтръгна от вцепенението.
Той побягна с призраците и духовете, стремейки се да избяга от този ад. Профуча покрай висящите медни съдове, наподобяващи на ярки безизразни лица на фона на светлината от пламъците, покрай трите чаши с вино, които хвърляха виненочервени отблясъци.
Докато тичаше по коридора и през фоайето, Джо чувстваше, че нещо го следи съвсем отблизо, сякаш в кухнята е имало убиец, който е стоял така тихо в най-тъмния ъгьл, че е останал незабелязан. На входната врата той хвана дръжката, очаквайки някой да се вкопчи в рамото му.