Ала усети само пронизващ студ, който първо накара косъмчетата на тила му да настръхнат, после като че се заби в черепа му. Не си спомняше как е отворил вратата и е излязъл. Внезапно осъзна, че тичешком прекосява верандата.
Бързо мина по тухлената пътека между живия плет. Като стигна до двете магнолии, където големи цветя като бели лица на маймуни надничаха измежду лъскавите листа, погледна назад. Никой не го преследваше.
Улицата беше тиха, чуваше се само приглушеното пищене на алармата в къщата на Делмънови. В този момент не минаваха коли, нито пък имаше някой, който да е излязъл на разходка в тази топла августовска нощ. Тук имотите бяха толкова големи и внушителните къщи бяха с толкова дебели стени, че виковете сигурно не бяха привлекли вниманието на съседите и дори изстрелът можеше да бъде приет като затръшване вратата на кола или на камион.
Чудеше се дали да не изчака идването на пожарната и полицията, но не можеше да си представи как да опише какво се е случило в тази къща само за някакви си три-четири адски минути. Ужасните събития му изглеждаха като някаква халюцинация от момента на изстрела до момента, когато Лайза беше обхваната от пламъци. Бяха като фрагменти от полузабравен сън в продължаващия кошмар на неговия живот.
Огънят щеше да унищожи доказателствата за самоубийството и полицията щеше да го арестува, за да го разпита. Нищо чудно да го заподозрат в убийство. Ченгетата щяха да видят умопобъркан и измършавял човек, който е загубил своя път в живота, след като е изгубил семейството си, който няма работа, който обитава мизерно жилище, а в багажника на колата си е скрил двайсет хиляди долара. Неговото положение и психологическият му портрет нямаше да ги предразположат да му повярват, дори ако версията му за случилото се изглежда достатъчно логична.
Докато е в ареста, „Текнолоджик“ и съдружниците й ще го намерят. Бяха се опитали да го застрелят само защото смятаха, че Роуз му е съобщила съдбоносна тайна за тяхната дейност. Тези хора имаха привърженици сред висшия политически и военен ешелон. Най-вероятно щяха да го убият в затвора по време на инсценирана свада с други затворници, на които ще бъде добре платено. Ако пък случайно оцелееше, щяха да го преследват, след като бъде освободен, и щяха да го очистят при първа възможност.
Като се опитваше да не се затича и по този начин да привлече вниманието към себе си, пресече улицата и тръгна към колата си.
Стъклата на прозорците в къщата на Делмънови експлодираха. След краткия трясък на падащи стъкла сега много по-ясно отпреди прозвуча писъкът на алармата.
Джо се обърна и видя как огънят бълва иззад къщата. През отворената входна врата зърна пламъци, които облизваха стените на коридора.
Седна в колата и затвори вратата.
Дясната му ръка беше окървавена, но кръвта не беше негова. Избърса я с хартиени кърпички, които натъпка в пликчето от бургерите.
„Унищожавам доказателство“ — помисли си, макар че не беше извършил никакво престъпление.
Светът се беше обърнал наопаки. Лъжите бяха истини, истината беше лъжа, фактите бяха измислици, невъзможното беше възможно и невинността се обръщаше във вина.
Бръкна в джобовете си, извади ключовете и включи двигателя.
През счупения заден прозорец той чуваше не само алармите, но и съседите, които крещяха един на друг, викове на ужас в лятната нощ.
Надяваше се, че вниманието им ще бъде насочено към къщата на Делмънови и че дори няма да го забележат как се отдалечава, затова включи фаровете и зави към улицата.
Чудесната старинна къща сега беше убежище на дракони, където призраци, бълващи огън, обикаляха от стая в стая. Мъртвите лежаха под огнени савани, а в далечината виеха сирени, сякаш ги оплакваха.
Джо се отдалечи в нощта, която беше толкова странна, за да бъде разбрана, в света, който не изглеждаше този, в който той се беше родил.
ТРЕТА ЧАСТ
НУЛЕВА ТОЧКА
ГЛАВА 9
Високите пламъци бяха оранжеви като тиквените фенери, които децата носят на Халоуин, и под тяхната светлина дори праведниците изглеждаха като покварени езичници.
На плажа, където беше разрешено да се палят големи огньове, горяха десет клади. Около тях се бяха събрали големи семейства, групи от тийнейджъри и колежани.
Джо мина между тях. Почти всяка нощ идваше на океанския бряг, тъй като ритмичното плискане на вълните успокояваше болката в душата му, но не се приближаваше до кладите.
Тази вечер глъчката беше оглушителна, боси двойки танцуваха под звуците на стари мелодии на Бийч Бойс. Дузина младежи слушаха в захлас някакъв мъж с дълга бяла коса, който с ехтящ глас разказваше история за призраци.