Случилото се през този ден дотолкова бе променило мирогледа му, че му се струваше как гледа през магически очила, спечелени на стрелбището по време на тайнствен панаир, които притежаваха способността не да изопачават света, а да разкрият тайно измерение — загадъчно, отблъскващо и страховито.
Танцуващите по бански костюми, чиито тела имаха бронзов загар от слънцето, кършеха рамене и въртяха бедра, приклякаха и се полюшваха, размахваха ръце като крила или правеха движения, сякаш забиваха нокти във въздуха. На Джо му се струваше, че във всеки от тях се крият по две личности. Всеки беше реален човек, но и марионетка, контролирана от невидим кукловод, който, дърпайки конците, я кара да ликува, да мига със стъклени очи да изкривява устни в пресилена гримаса и да се смее с глухия глас на вентрилоквист с единствената цел да заблуди Джо, че това е един добър свят, достоен за възхищение.
Мина покрай група от десет-дванайсет млади мъже по бански. Те бяха оставили на пясъка неопреновите си костюми, които блестяха като купчини тюленови кожи. Изправените им сърфове хвърляха върху пясъка сенки като стълбовете на Стоунхендж.
Танцуващите, разказвачът и публиката, сърфистите и всички други, покрай които мина Джо, го гледаха подозрително. Знаеше, че не си въобразява, че не е прекалено мнителен, че наистина го наблюдават.
Нямаше да се изненада, ако всички те работеха за „Текнолоджик“ или за тези, които ги спонсорират.
От друга страна, макар че го обхващаше все по-силна параноя, все още беше с достатъчно здрав разсъдък, за да разбере, че в съзнанието му са се запечатали ужасяващите картини, на които беше станал свидетел в къщата на Делмънови и че ужасът е изписан на лицето му. Кошмарните спомени придаваха на очите му стоманен блясък и го караха да се гърчи от ярост и ужас. Когато минаваше покрай хората, те виждаха един измъчен човек, а всички те бяха градски жители, които разбираха колко е опасен изтерзаният човек.
Около един огън се бяха събрали двайсетина смълчани млади мъже и жени с бръснати глави. Всеки от тях носеше сапфиреносиня роба и бели маратонки и всеки имаше златна халка на лявото си ухо. Мъжете бяха голобради. Жените бяха без грим. Бяха изключително привлекателни и одеждите им бяха толкова стилни, че навярно бяха членове на сектата Децата на Бевърли Хилс.
Постоя между тях няколко минути, като ги наблюдаваше как мълчаливо съзерцават огъня. Когато го забелязаха, не се изплашиха от него. Очите им бяха като спокойни езера, в които той съзря примирение и доброта, досущ като отразена от водата лунна светлина, но може би само така му се струваше, защото именно това искаше да види.
Носеше хартиен плик от „Макдоналдс“, в който бе пъхнал опаковки от два чийзбургера, празна кутия от безалкохолно и книжните салфетки, послужили му да избърше кръвта от ръката си. Хвърли в огъня плика, съдържащ уличаващите го доказателства, и продължи да наблюдава сектантите.
Когато се отдалечи, за миг се запита, каква ли е целта на живота според тях. Представяше си, че в налудничавата спирала на съвременния живот тези облечени в сини роби млади хора бяха открили някаква истина и достигнали състояние, което даваше смисъл на тяхното съществуване. Не ги разпита за житейската им философия, защото се страхуваше, че техният отговор няма да е нещо друго освен още един вариант на същия тъжен копнеж и самозаблуждение, на който се крепи светът.
Отдалечи се на стотина метра от кладите, където властваше нощта, приклекна на брега и изми ръцете си със солена вода. Взе мокър пясък и изтърка с него всякакви следи от кръв от пръстите си и под ноктите си.
След като изплаква за последен път ръцете си и без да си свали чорапите и маратонките или да навие нагоре джинсите си, влезе във водата. Спря едва след като мина линията на прибоя.
Върху вълничките проблесваше фосфоресцираща пяна, беше ясна нощ и мракът беше пронизан от лунната светлина.
Очакването му океанът да заглуши болката му не се оправда, но все пак той намери някакво успокоение в надигащите се вълни и в тихия, монотонен тътен на гигантската водна машина. Вечен ритъм, безсмислени движения, покоят на безразличието.
Опита се да не мисли за случилото се в къщата на Делмънови. Тези събития бяха непонятни. Да мисли за тях нямаше да му помогне да ги разбере.
Ужаси се, че не изпитва мъка за Лайза и Делмънови.
На сбирките на „Състрадателни приятели“ беше научил, че след като загубят децата си, родителите често се оплакват от обезпокоителна неспособност да изпитват съчувствие към страданията на други хора. Когато човек гледа новини по телевизията за катастрофи на магистрали, пожари в жилищни блокове и ужасни убийства, остава скован и безразличен. Музиката, която някога е карала сърцето да потрепва, изкуството, което някога е докосвало душата, сега не оказваха никакво въздействие. Някои хора преодоляват тази загуба на чувствителност след година-две, други след пет-десет, но някои — никога.