Емили Бар — Единственият спомен на Флора Банкс
Пролог
Май
Седя на върха на хълм и макар да знам, че съм сторила нещо ужасно, нямам никаква представа какво точно е то.
Преди минута или час знаех, но споменът се изплъзна от ума ми, преди да успея да го запиша. Знам, че съм избягала от нещо, но нямам идея от какво се крия.
Намирам се на невероятно красиво ледено място на билото на някаква планина. Долу, далеч под мен, виждам къс вода с две лодки на брега. От другата страна няма нищо: планините се простират, докъдето ми стига погледът. Слънцето заслепява, а небето е потънало в най-дълбокото си синьо. Върху земята има тънка снежна покривка, но на мен ми е горещо, защото съм облечена с огромно кожено палто. Мястото е прекалено снежно и светло. Не може да е истинско. Крия се на някакво въображаемо място.
Поглеждам назад и виждам, че долу, до лодките, има колиба. Покатерила съм се тук, за да избягам от нея, от нещо вътре в нея. Не би трябвало да стоя тук сама; знам, че наблизо дебне опасност.
Значи съм предпочела да пробвам късмета си навън, отколкото да се изправя срещу нещото вътре в колибата.
Наоколо няма нито едно дърво, т. е. трябва да пресека целия хребет, за да намеря подходящо скривалище. Мина ли отвъд, оставам сама в дивото. Само аз, планината, скалите и снегът. Седя на билото и изваждам от джоба на палтото си две гладки камъчета. Не знам защо го правя, но усещам, че постъпката ми е от особено значение. Камъчетата са черни и заедно изпълват почти цялата ми длан. Хвърлям ги с все сила едно след друго, възможно най-далеч. Усещам да ме обзема задоволство, след като се изгубват сред заснежените скали.
Скоро ще изчезна. Ще намеря скривалище и няма да помръдна от него, докато не си спомня какво съм сторила. Не ме е грижа колко време ще отнеме това. Вероятно ще остана на това студено място до края на живота си.