Доктор Джесика Хънтингтън е емоционално отдадена единствено на работата си в женския затвор. В миналото си тя е претърпяла предателства и загуби, които са я научили да се пази и да не се доверява, за да не бъде наранена отново. Но когато намира купчина стари любовни писма, животът на Джесика неусетно поема в нова посока. Писмата са написани от затворничка, която така и не ги е изпратила. Историята в тях е важна и Джесика осъзнава, че трябва да намери човека, за когото са били предназначени. Така тя решава да иде в Хартуел – градчето, свързано с тези писма. То се оказва живописно и пълно с изненади – удивително привлекателният собственик на един от местните барове е идеалното доказателство за това.
Любовта дебне там, където не я очакваш. Купър Лоусън е забравил това до момента, в който Джесика Хънтингтън не влиза през вратата на бара му. Въпреки че и той се опитва да запази останалите здрави части на разбитото си сърце, човек не може да съпротивлява, когато срещне любовта. Единственото истинско нещо, за което човек си струва да се бори.
Едно от най-любимите ми неща на света е моментът, когато вляза под горещия душ, след като съм била навън под плющящия леден дъжд. Преминаването от подгизването до кости към утешаващата топлина е неповторимо. Харесва ми как кожата настръхва и цялото ми тяло се отпуска под струята гореща вода. В този простичък и неподправен миг всички натрупани грижи се отмиват заедно с дъжда.
Моментът, в който срещнах Купър Лоусън, ми създаде същото усещане като въпросния топъл душ след ужасна ледена буря.
Денят започна със слънчево и ясно небе. Времето беше сиво и облачно, но въпреки това не бях подготвена за внезапния потоп, който се изсипа от небесата, докато вървях по дъсченото крайбрежие в Хартуел.
Заозъртах се за подслон и се втурнах към най-близкия бар с навес, веднага щом го видях. Единствената ми цел беше да се добера до тентата и не бях способна да обърна внимание на нищо друго, освен на противното усещане за дрехите, полепнали по кожата ми. Именно заради това се блъснах в стегнатото мъжко тяло.
Ако ръцете на мъжа не бяха посегнали да ме уловят, щях да се пльосна по дупе.
Отметнах мократа коса от очите си и вдигнах извинителен поглед към човека, върху когото бях връхлетяла така грубиянски.
Срещнах топли сини очи. Наистина сини очи. Също като заобикалящото Санторини Бяло море. Преди няколко години бях ходила там на почивка и водата беше по-синя от всичко, което някога съм виждала.
Успях някак да отделя поглед от изумителния цвят и огледах лицето, върху което се намираха очите. Сурово и мъжествено.
Очите ми зашариха по широките му рамене, но трябваше да килна глава назад, за да огледам по-добре лицето. Все пак мъжът беше висок над метър и осемдесет и пет. Дланите му все още стояха на бицепсите ми, за да ме задържат на място – големи, с дълги, леко мазолести пръсти, допиращи се до голата ми кожа.
Въпреки студа усетих тялото ми да се изпълва с топлина и отстъпих от хватката на непознатия.
— Съжалявам – смотолевих и пригладих назад мократа си коса с извинителна усмивка. – Този дъжд като че се изля от нищото.
Той кимна леко и отметна кичур мокра коса от челото си. Синята бархетна риза, която носеше върху бяла тениска, беше изцяло мокра и прилепнала по кожата му. Не можех да откъсна очи от това тяло.
Стори ми се, че дочух подхилкване и стрелнах лицето му с очи, изненадани и напълно потресени, че може да ме е заловил как го съзерцавам. На устните му обаче нямаше и помен от усмивка, въпреки че в невероятните му очи определено проблясваха весели искрици. Без да изрече и дума, той протегна ръка към вратата на старомодната на вид сграда. Отвори я и пристъпи в празния и несъмнено неработещ бар.
О.
Някои се уредиха, помислих си, загледана мрачно в сипещия се дъжд, от който дъските на крайбрежната алея бяха станали лъскави и хлъзгави. Почудих се колко ли дълго щях да бъда принудена да остана тук.
— Ако искаш, можеш да останеш отвън. Или пък не.
Плътният му глас ме накара да извъртя глава. Синеокият грубоват тип със синята бархетна риза се взираше в мен.
Надникнах през него в празния бар, несигурна доколко му е разрешено да влиза.
— Сигурен ли си, че няма да е проблем?
Той кимна едва-едва, без да ми предостави търсеното от мен обяснение защо не би било проблем.
Загледах се в дъжда и после обратно в сухия бар.
Да остана навън и да треперя на дъжда или да вляза в празния бар с непознат мъж?
Непознатият забеляза нерешителността ми и някак си успя да ми се присмее, без устните му да помръднат.