— Имаш ли име? Затворнически номер?
— Всъщност и двете.
— Добре. Предполагам, мога да ти се доверя. Но да е ясно – без изнасяне или копиране на досиетата – подкачи ме.
Направих знак, че давам честната си дума.
* * *
Боже, в хранилището за стари досиета беше наистина прашно. Затворих чекмедже и кихнах за пети път, заради вдигналия се около мен нов облак прахоляк.
За щастие бях достатъчно целеустремена, та да оцелея сред ужаса на Прахландия.
На петото чекмедже сърцето ми подскочи, щом зърнах името и номера на Сара. В бързането си да измъкна папката едва не я изпуснах. Стиснах я здраво и се насочих към маса в дъното на помещението. Светнах настолната лампа. За моя изненада крушката не беше изгоряла.
Не можех докрай да си обясня реакцията ми към историята на Сара. Всичко, което знаех, беше, че ми е влязла под кожата по начин, който ме изумяваше. Сякаш я познавах. Все едно я разбирах по някакъв начин. И повече от всичко желаех нещата да са достигнали щастлив завършек за нея.
Отворих папката с досието й. Първото, което зърнах, беше снимката на крехка на вид жена. Имаше намеци за отдавна повехнала красота, но изглеждаше, сякаш животът е изличил всякаква хубост у нея.
Докато четях, всичките ми надежди и пожелания, свързани с нея се изпариха.
В папката й имаше копие от медицинския й картон и беше цитирана датата на смъртта й.
8 май, 1976 година.
Денят, в който бе написала писмото си до Джордж.
Ето защо той така и не ги бе получил.
Изчетох медицинските записки с натежало сърце. През януари 1976 година на Сара била поставена диагноза неходжкинов лимфом. През цялото време, докато е писала на Джордж, е била подлагана на лъчетерапия. Лечението било агресивно, заради вида на рака, и тя беше умряла от сърдечна недостатъчност.
Затворих папката й и се почувствах неописуемо тъжна. Сега бях наясно защо Сара молеше за прошката на Джордж така настоятелно. Искала е да я получи, преди да умре, а той така и не беше имал шанса да й я даде.
Попих сълзите си и в желанието си да изчезне от погледа ми, бързо прибрах досието й. Прииска ми се никога да не бях намирала писмата й. В живота имаше достатъчно неща с тъжен завършек. Не ми трябваше да знам и за този на една непозната.
Докато работех през този ден обаче, мислите ми продължаваха да се връщат към мъжа, до когото беше писала. Не можех да спра да се питам дали не беше възможно Джордж още да е жив. От картона на Сара научих, че тя е била на двайсет и шест, като е умряла. Ако двамата с Джордж бяха на една и съща възраст, сега той трябваше да е на шейсет и шест.
Колко трудно би било да се издири синът на щатски сенатор, който е живял в Хартуел, град толкова малък, че дори не бях чувала за съществуването му, преди да го проверя в Гугъл? Както се оказа, имал хубава дъсчена алея и прелестен плаж, така че всъщност беше доста популярно място за почивка.
Когато ми се отвори друга свободна минута, проверих Андерсън Бекуит в Гугъл. Разбира се, излязоха статии за щатския сенатор и не след дълго попаднах на снимка на Джордж Бекуит. Беше правена през 1982 година по време на политически митинг на баща му в „Принстън“. Университетът от мечтите на Джордж. Мястото, където така и не беше попаднал, въпреки усилията на Сара.
Взрях се в красивото му лице и ми стана ясно, че със Сара са били хубава двойка. Отчаяно исках да видя снимка на двама им, когато са били млади и щастливи.
— Боже – промърморих и изключих екрана. Защо се бях вкопчила така в това? – Полудяваш.
— Защо да полудяваш?
Подскочих. Беше Фатима, която ми носеше чаша кафе. Поех го с благодарност, но й се начумерих.
— Не се промъквай така.
— Защо? Та да не те хвана как си говориш сама като някоя луда ли?
Въздъхнах.
— Струва ми се, че може и да съм луда.
Фатима се намръщи и отпи от кафето си.
— И защо е това?
— Направих нещо – измъкнах чантата си изпод бюрото и зарових за пощенските пликове. – Книгата, която беше конфискувала ти… „Гордост и предразсъдъци“… Открих нещо в подвързията… – разказах й всичко, включително какво бях открила, че се е случило със затворничката, написала писмата.
— Защо просто не каза какво търсиш в хранилището с досиетата, а излъга?
Опитах се да я умилостивя, защото тонът й беше силно язвителен.
— Не исках да помислиш, че откачам.
— Не мисля, че откачаш – Фатима огледа писмата и забелязах как моята тъга се отрази в нейния поглед. – Наистина сърцераздирателна история – вдигна очи. – И ми е ясно защо на теб оказва по-голямо влияние, отколкото би се случило с друг.
Застинах за миг и се почудих дали… Не. Нямаше как.