Взирах се във въжето около шията й и в синия цвят около устните й.
И закрещях.
Крещях и крещях, докато гласът ми не пресекна и всичко, което чувах, бяха крясъците в главата ми.
Джесика.
Потрепнах при прозвучаването на гласа.
Не.
НЕ.
НЕ, НЕ, НЕ!
Стиснах здраво очи, защото почувствах дъха му върху ухото си.
— Сега тя е моя завинаги – прошепна той.
Отворих рязко очи.
Взрях се в тавана на стаята, в която се намирах, а далечният звук на прибоя ми помогна да си припомня къде съм, че съм в безопасност.
Че бяха минали години.
Като се надигнах, очите ми пареха от сълзи. Бях покрита с пот и треперех заради адреналина от онова, което бе отчасти спомен, отчасти кошмар.
Отчасти спомен и отчасти кошмар.
— Всичко беше кошмар – прошепнах.
Взех телефона от нощната си масичка и светнах екрана.
4:44 сутринта. И датата… Годишнината от смъртта на Джулия.
Като по часовник. Кошмарите ми се явяваха точно като по часовник.
Сестра ми се самоуби седмици след изпълнението, което унищожи шансовете й да влезе в Американската балетна академия.
Бях се прибрала у дома от колежа и я открих в мазето на родителите ми.
Всяка година оттогава насам на този ден имах един и същ кошмар.
И обикновено за около седмица след това той се повтаряше всяка нощ.
Замислих се за Купър.
Ако прекарах деня с него, щеше да усети, че нещо не е наред. За щастие днес щях да работя през целия ден. Бих могла да го убедя, че съм уморена и можем да се видим утре.
Като се имаше предвид, че преди Купър никога не бях спала в едно легло с друг, не знаех дали издавам звуци, като сънувам лоши сънища. Би трябвало да го избягвам, докато всичко не приключеше.
Но за моя изненада не го исках.
Исках да си легна с него до мен и да се чувствам в безопасност.
Бях склонна да опитам с надеждата, че присъствието му щеше да прогони призрака на сестра ми.
— Знаеш, че те обичам най-много от всичко на света, нали? – чух я да казва. Постоянно я чувах да го казва.
— И аз те обичам най-много от всичко на света – прошепнах в тъмнината на стаята си.
Воплите й проникнаха първо в подсъзнанието му и бавно го разбудиха.
В мига щом отвори очи, Купър усети, че цялото легло се тресе заради това, че тя вършееше с крака.
— Не – проплака Джес, а болката, съдържаща се в тази една дума, го прободе силно в гърдите.
Той се надигна и бързо включи лампата на нощното шкафче. Стаята беше осветена, а също и Джес. Тялото й беше покрито от лъщяща пот, а лицето й беше изкривено в агония, докато стенеше и повтаряше своето измъчено „не“.
— Джес – той се притисна към нея, стисна здраво бицепсите й и заговори в ухото й: – Джес, събуди се.
Тя не се събуди веднага и Купър я разтресе леко, а очите й изведнъж се отвориха рязко. Бяха оградени с червенина, все едно изобщо не беше спала.
Това вече излизаше от контрол.
— Купър – простена тя, а гърдите й се повдигаха и спускаха бързо, сякаш беше тичала.
Той отметна наквасената й с пот коса от лицето.
— Още един.
Джес не прекарваше всяка нощ в неговото легло. В случаите, когато работеше вечерна смяна в хотела, обикновено преспиваше там. Понякога той отиваше при нея, а понякога не. В повечето вечери тя идваше при него. И в последните четири пъти през изминалата седмица, когато спа при него, беше имала кошмари.
Кошмари, които не желаеше да обсъжда.
Е, Купър беше приключил с това.
— Кажи ми какво става.
За негово разочарование и раздразнение Джес се дръпна и се надигна до седнало положение, като прекара треперещи ръце през косата си.
— Нищо не става.
Помъчи се да не позволява да го жегне от това.
Обаче, мамка му, жегна го.
Единственото свободно време, което не посвещаваше на Джес, откакто тя се премести в Хартуел за постоянно, беше, когато тя настояваше той да прекарва време насаме с племенника си. Хлапето беше паднало духом, откакто прослушването му при учителя по музика в Дувър не бе минало добре. За изненада на всички им Джоуи беше паднал в плен на тежка сценична треска и оплеска изпълнението си. Преподавателят се беше държал любезно, беше заявил на Кат, че вижда значителен потенциал, но че на Джоуи му е нужно да има повече публични изяви, за да натрупа самоувереност. Трябваше да го заведат обратно след година.
Но децата си бяха деца и умееха да проявяват нетърпение. Джоуи беше наистина смазан и се нуждаеше от него – Джес го забеляза и не възрази да се дръпне, въпреки че нещата между тях бяха разгорещени и беше трудно да не бъдат заедно във всеки възможен миг.