— О.
— А пък аз да се надявах, че са си разменили номерата по други причини. И все пак… Това не отнемаше нищо от стореното от Вон. Като се замислих, пак се ухилих.
— И така, заради прилива на адреналин в резултат на гнева ми и, признавам, от желание да съм бясна на Вон, защото безспорно сравнението с неговия хотел нарани Бейли, аз му се обадих. Разказах му всичко, уведомих го, че всеки момент може да очаква надменния простак на прага си и заявих, че е добре дошъл да подслони идиота в хотела си с напомпани цени и несантиментален интериор.
— Боже, Джес – промърмори Купър.
— Знам, че не бях справедлива. Цените му не са напомпани. Но не това е важната част. Започна да ръмжи и да се държи с онзи вълчи маниер по телефона.
— Дори не знам какво означава това.
— Няма значение. Както и да е, помоли ме да повторя какво е казал онзи тип на Бейли и когато го направих, от другата страна на линията настъпи напрегнато мълчание.
— Усетила си го по телефона?
Побутнах го закачливо.
— Да. Както и да е, поиска името на мъжа. Знаеш ли защо?
Завъртя очи, но ми угоди.
— Защо?
— Защото каза, че ще му откаже стая.
Това грабна вниманието на Купър. Прочетох въпроса в очите му.
— Наистина – потвърдих. Стиснах ръката му. – Той я харесва, Купър.
— Може би. Или може би просто я уважава. Израснал е в свят, където маниерите значат всичко. Може би не понася лесно някой да обижда жена, която е негова позната.
— Предполагам, всичко това е вярно, но има и още – настоях.
— Защо те вълнува дали Тримейн харесва Бейли? Бейли си има Том.
Това беше истина. И, както изглеждаше, тя го обичаше… но в отношенията им имаше някакво равнодушие. Също така не намирах, че той показва достатъчна подкрепа по отношение на хотела. И така, Бейли се намираше под достатъчно напрежение, а той утежняваше нещата като я караше да се чувства виновна, задето работи усърдно.
Знаех само, че Бейли Хартуел е един от най-специалните хора, които познавах, и исках тя да има същото като нас с Купър.
Вълнение.
Трепет.
Приключение.
Не знаех как да отговоря на въпроса му, без да му кажа всичко това, така че както вървяхме, обвих ръка около лакътя му и сведох глава на рамото му. Бяхме се запътили към музикалния магазин да проверим цените на китарите, защото Джоуи искаше да се занимава с нещо различно след неуспешното прослушване на пиано няколко седмици по-рано.
Почувствах нежната целувка на Купър върху слепоочието ми.
— Остави ги на мира, докторе.
Докторе.
От известно време не ме беше наричал така.
Кимнах с усмивка.
— Купър – на прага на магазин за риболовни принадлежности се беше появил по-възрастен мъж и сега крачеше към нас. – Как си?
— Доктор Дуган – Купър кимна. – Добре съм. Ти как си? Напрегнах се до Купър. През последните няколко седмици се бях запознала с много хора, в това число с кметицата, както и с Кел Съмърс и партньора му Джейк. С местния лекар обаче не се бях срещала.
— О, опитвам се да отделя време за хобито, докато мога. Не е лесно, когато нещата в кабинета са така – усмихна ми се и протегна ръка. – Пол Дуган.
Стиснах любезно ръката му.
— Джесика.
Той кимна и хватката му се затегна леко.
— Лекарката, която е пратила Анита при мен.
— Да. Как е тя? – Арчи не наминаваше често в „Купърс“ и аз го приемах като добър знак за него, но не знаех какво означава за Анита.
Изражението му помръкна.
— Битката ще е тежка, но щеше да е още по-тежка, ако не я бяхте пратили при мен навреме.
Не намирах какво да кажа, защото в момента темите, свързани с медицината, не бяха лесни за мен.
— Всъщност… – той пристъпи малко по-близо. — Сигурен съм, че сте чули, но неотдавна дъщеря ми напусна кабинета и имаме нужда от друг лекар. Повече от добре дошла сте да кандидатствате, доктор Хънтингтън.
При това предложение пулсът ми започна да спринтира.
Нямаше да лъжа, изкушавах се да се разскачам и да извикам „ДА!“
В хотела беше забавно. В добрите дни. Но ми липсваше предизвикателството и да ми се налага да се справям с противни клиенти не беше същото, като да се изправям пред комплицирани медицински състояния. Разбира се, налагаше ми се да се справям и с неприятни пациенти (всъщност предимно със семействата им), но можех да го понеса за сметка на по-общата картина.
Проблемът беше, че не знаех дали ми липсва предизвикателството на лекарската професия, или просто предизвикателството като цяло. Липсваше ми фактът, че да практикувам медицина ме кара да се чувствам по-малко виновна за бъдещето си, или просто ми липсваше да бъда някой, който помага на хората?