Исках го. Жадувах за това… но още беше далече, а усещах, че за Купър моментът наближава.
Той плъзна ръка между телата ни и притисна клитора ми с палец. Изпълни ме нова доза неописуема сласт.
— Да! – проплаках и се загърчих под него, докато той описваше кръгове около клитора ми, а членът му се движеше в мен.
Паднах във властта на нова кулминация.
Тазът на Купър се напрегна срещу мен.
— Джес – изръмжа провлачено, направи рязко движение и достигна докрай.
Притиснах бедро плътно към него, а той отпусна чело върху гърдите ми в опит да нормализира дишането си.
Започнах да се пробуждам за реалността и страстите взеха да се поохлаждат.
— Току-що правихме секс в алея – посочих очевидното.
— Не можех да чакам – промърмори той и вдигна глава, за да ме погледне. – И това свърши прекалено бързо. Не сме приключили.
Трудно е за вярване, но желанието ми отново се пробуди.
— Този път ще успеем ли да се доберем до къщата ти? – подкачих го.
— О, да – надигна се и внимателно излезе от мен. – Все още те искам на длани и колене.
Олеле.
Казах си, че съществуват и по-лоши начини да се отплащам, задето съм емоционално дистанцирана от него, и се престорих дори пред себе си, че не се страхувам, че това между нас ставаше прекалено ранимо, та да оцелее.
— Ще си го получиш – обещах.
* * *
Местех поглед между двата бестселъра и се мъчех да реша кой искам да заема. Това беше свободната ми сутрин от хотела и като много други сутрини от пристигането ми в Хартуел аз я прекарвах в „Еймърис“.
Няколко седмици по-рано бяхме стигнали до конфузен разговор за парични средства. За моите парични средства. За моите към момента ограничени парични средства.
Понеже бе така мила, без да накърнява гордостта ми, Еймъри предложи да вземам от нея книги назаем, вместо да ги купувам.
— Нужна ми е помощта ти – подвикнах към нея, след като единственият друг клиент си беше тръгнал.
Още беше рано сутринта. Не най-ангажираният период на Еймъри.
Няколко секунди по-късно вече беше до мен.
— Не можеш да решиш ли?
— Между тези двете – посочих книгите на стелажа.
Тя ги погледна.
— Тази – посочи дясната. И двете бяха трилъри. – По-находчива е.
— Страхотно – взех екземпляра от рафта и го притиснах към себе си. – Отново ти благодаря.
Тя повдигна рамене с обичайната си свенлива усмивка на лицето.
— Искаш ли кафе?
— Разбира се, че да – последвах я до щанда. – Какво ново при теб?
— Хм… – намръщи се замислено, а после очите й светнаха. – Поръчах нова машина за еспресо.
Отворих уста дори не съвсем сигурна какво ще отговоря, когато телефонът ми звънна и ме избави. Беше Бейли. За щастие вече не ми беше бясна.
— Какво има?
— Джордж Бекуит нима да продаде на Девлин!
Потрепнах заради ентусиазирания й писък.
— Какво?
— Джордж Бекуит! Току-що научихме. Отказал е да продаде имота си на семейство Девлин.
Усмихнах се, а тя се засмя.
— Хубави новини. И на кого ще продаде?
— Нямам ни най-малка представа. Но кого го е грижа? Не е Девлин! О, и сега той е бесен – изкиска се.
Еймъри ме изгледа въпросително заради кискането ми. Оформих с устни:
— Само секунда.
— О, и още нещо позитивно! Джордж ще се върне в града, за да сложи в ред делата си. Ще можеш да му дадеш писмата на Сара.
Писмата на Сара.
Иха.
Както с всичко останало от стария ми живот, през последните няколко седмици не бях мислила кой знае колко за тези писма. Предполагам, защото не ми допадаше особено да мисля за тях или за свързаността, която изпитвах с жената, която ги беше написала.
Бяха скътани в едно чекмедже в стаята ми в хотела.
Но Джордж заслужаваше да види тези писма.
— Това е чудесно.
— Чуй, тъкмо влезе гост. Трябва да вървя. Но разпространи новините! – затвори.
Усмихнах се широко на Еймъри.
— Джордж Бекуит няма да продаде на Девлин.
Тя също се усмихна.
— Това е добре.
Честно казано, Еймъри не изглеждаше толкова загрижена дали Девлин ще купи имота, колкото останалите, и аз го приписвах на факта, че тя не представляваше чак толкова много част от общността на дъсчената еспланада. Бях научила, че с Айрис са приятелки, но се боях, че социалният кръг на Еймъри се изчерпваше с нас двете.
— Бейли е на седмото небе.
— Успях да я чуя – тя се засмя леко.
— Да, умее да е шумна – отвърнах, а в гласа ми ясно пролича възхищение.
Еймъри ме изгледа опечалено.
— Ще ми се и аз да притежавах нейната самоувереност.
Прииска ми се да попитам защо й липсваше подобна самоувереност. Тя беше умна, имаше собствен бизнес и беше красива. Защо да не е самоуверена? Преди шпионски да съм успяла да вмъкна любопитен въпрос, камбанката над вратата задрънча и двете завъртяхме глави.