Сърцето ми веднага се сви, щом видях Дейна Келърман.
Както обикновено тя изглеждаше зашеметяващо и беше в изряден вид. Бях научила, че е фризьорка в един от най-добрите салони в града. По тази причина (и от парични съображения) не бях ходила да си подрязвам косата от пристигането ми в Хартуел.
Котешките й очи се разшириха, щом ме видя, което навяваше на мисълта, че и тя е също толкова изненадана да ме види, но не можех да съм сигурна дали реакцията й е истинска.
Запъти се към щанда, като ми кимна сковано, преди да се обърне към Еймъри.
— Скини лате – произнесе.
Еймъри кимна и се зае да й приготви поръчката.
Трите потънахме във възможно най-неловко мълчание, което беше нарушавано единствено от звука, издаван от кафемашината.
— И така… Все пак с Купър наистина сте заедно? – обади се изведнъж Дейна.
Не казах нищо.
Беше всеизвестен факт, че пепелянките можеха да впръскват колкото отрова искат в зависимост от обстоятелствата. Аз не бях жертва и не бях преследвач, но имах усещането, че тази змия гледаше на мен като на двете едновременно. Нямах желание да й помагам да реши като кое от двете ме виждаше тя.
Тя въздъхна. Тежко.
— Чуй, не се опитвам да причиня неприятности. Просто казвам, че сега схващам ситуацията. Вие двамата очевидно сте сериозна двойка. Имам предвид, явно е така – усмихна ми се кисело. – Много жени биха си тръгнали заради цялата тази работа с децата.
— Какви деца? – по дяволите. Излезе от устата ми, преди да успея да се спра.
— Да – приближи малко. – Знам, че Купър обича да разправя на хората как краят на брака ни настъпи заради изневярата, но всички знаят истината – аз не можех да имам деца и той негодуваше заради това. А аз… Ами, аз бях глупава. Вместо да обсъдим осиновяване, както искаше той, допуснах да ме ръководи огорчението ми. Но и той не беше прав. Той… не е от хората, които прощават лесно и ако не се държиш по определен начин, той… просто се затваря. А децата… Ами, ти, разбира се, знаеш колко са важни те за него. Иска да бъде баща повече, отколкото някога ще желае теб или мен.
— Скини лате – Еймъри тръсна чашата на щанда и за миг ме изтръгна от все по-силната ми паника.
Преди никога не я бях виждала да гледа някого гневно.
Дейна изглеждаше също толкова изненадана. Изсумтя надменно, остави няколко долара, взе си кафето и напусна, преди някой да е успял да каже още нещо.
— Нали няма да се вслушаш в думите й? – обади се Еймъри.
— Истина ли е? – попитах, като чувствах гръдният ми кош да се сковава все повече. – Така ли се е случило? Между тях двамата?
Тя направи извинителна физиономия.
— Няма как да знам. Съжалявам.
— Наясно съм, че тя е змия… но… – зърнах нещо в очите на Дейна. Намек за истинска болка. – В онова, което каза, имаше поне зрънце истина. Личеше си.
— Недей да си правиш неоснователни заключения. Обсъди го с Купър.
Кимнах.
Щях да го направя.
Само да успеех да прогоня това внезапно злокобно чувство.
— Казвам ти, че според мен менюто е съвсем добро – отсече Купър, като се постара да не губи търпение с готвача си.
Кросби се намръщи.
— Значи със сигурност не си споделял с хората как се тревожиш, че на клиентите им е омръзнало от него? Че не е достатъчно изискано?
Търпение. Дай ми шибано търпение.
— Кросби, това е шибан бар – дотук с търпението. – Не искам натруфени ястия в менюто и хората не го очакват.
— Ами, аз чух…
— Пет пари не давам какво си чул – кой, по дяволите, мътеше главата на темпераментния му готвач? – Ако добавиш нещо към менюто, с Дийн няма да смогвате.
— Бих смогвал и сам, ако той не ми се пречкаше.
— Той ли е? – Купър въздъхна. Мразеше ги тези неща. – Той ли ти пуска мухи в главата? – нае Дийн като допълнителен готвач, за да помага през сезона.
— Според него менюто не е достатъчно изискано – Кросби потърка чело, като оглеждаше менюто. – Започнах да мисля, че е възможно да има право.
— Менюто остава каквото е. И когато Дийн се появи днес, ще му кажа същото, а ако не му се нрави, може да си върви.
Кросби кимна видимо облекчен.
— Добре. Съжалявам, шефе.
— Господи – промърмори Купър и напусна кухнята. Готвачът му имаше нужда от социален живот. Да превръща работата си в свой живот го правеше още по-костелив орех, отколкото вече беше.
— Здравей.
До ушите му достигна познатият мек глас и той вдигна поглед към вратата, на която се беше появила Джес. Веднага прекоси помещението към нея, а раздразнението му мигом замря.